Пътувахме вече близо три часа. Безпокойството и натрапчивите ми видения бавно се  разсейваха като дима над есенните полета, покрай които минавахме. Мълчахме. Детето спеше отзад. Мъжът ми здраво държеше волана заради високата скорост и страничния вятър. Опитвах се да пропъдя последните предателски тъмни облаци от съзнанието си, за да се любувам на леките, обагрени в сиво и оранжево облачета, плуващи над меланхоличния следобеден пейзаж. Отдясно - обрасли и синеещи в далечината хълмове; отляво - дълбок над два метра  тревясал слог по цялата дължина на пътя, а след него до хоризонта - почернели и опушени ниви...

       - Трябваше да тръгнем по-навреме...

       -  Не беше заради нас... Казах ти, че ще чакаме.

       -  Няма значение заради кого е било...

       -  Снежа май спомена за някакво предчувствие, ти затова ли се гипсираш сега?... Ако искаш, да спрем за десетина минути...

        - Предчувствие, глупости!  Женски приказки и бабини деветини! Аман от тъпи суеверия, врачки, баячки, шамани, хомеопати и всички останали шарлатани и баламите, дето им вярват! 

        - Добре де... Няма що да палиш толкоз, съгласих се от пръв път! 

      Снежа наистина бе заявила, че има гадно предчувствие. Каза го на паркинга, преди да тръгнем, а също - колко трябва да внимават  шофьорите, особено през Ришкия и...  " Ееее, Снежи, ти нищо не каза - прекъсна я Сашо, - кво праим, ако не внимаваме на път с дупки колкото детски басейни, ха-ха!...

Следва продължение:)