Пътувахме вече близо три часа. Безпокойството и натрапчивите ми видения бавно се разсейваха като дима над есенните полета, покрай които минавахме. Мълчахме. Детето спеше отзад. Мъжът ми здраво държеше волана заради високата скорост и страничния вятър. Опитвах се да пропъдя последните предателски тъмни облаци от съзнанието си, за да се любувам на леките, обагрени в сиво и оранжево облачета, плуващи над меланхоличния следобеден пейзаж. Отдясно - обрасли и синеещи в далечината хълмове; отляво - дълбок над два метра тревясал слог по цялата дължина на пътя, а след него до хоризонта - почернели и опушени ниви...
- Трябваше да тръгнем по-навреме...
- Не беше заради нас... Казах ти, че ще чакаме.
- Няма значение заради кого е било...
- Снежа май спомена за някакво предчувствие, ти затова ли се гипсираш сега?... Ако искаш, да спрем за десетина минути...
- Предчувствие, глупости! Женски приказки и бабини деветини! Аман от тъпи суеверия, врачки, баячки, шамани, хомеопати и всички останали шарлата ...