28 nov 2023, 8:08  

Чужди спомени 

  Prosa » Relatos
176 1 3
7 мин за четене

 

        Кети чу как майка й дръпва  завесите и в стаята се процеди светлина. Беше сутрин, време за ставане. Отвори очи и се загледа в палмичката на масата. Един слънчев лъч я беше огрял. Прозорецът беше отворен за проветрение и се чуваха птичите трели отвън. Въздухът миришеше на липата пред къщата. Всичко това беше добра причина да се усмихне на новия ден, на утрото, на новото начало и на новия живот.

Да ама не! Събуди се в мрачно настроение, което щеше да я държи цял ден. Страхуваше се и се тревожеше за здравето си. Още един скапан ден, помисли си, чувстваше се изморена.  От тревогите за здравето си я болеше душата, а беше само на осемнадесет години. Вече рядко се усмихваше, не гледаше на живота през розови очила и в повечето време беше мълчалива, подтисната и мрачна. Усещаше се като стара къща, на която дъждът е отмил всички боядисани багри от фасадата, а вътре в нея е хаос и безпорядък. Мислите й, като някакви оси бръмчаха и се блъскаха в главата й. И все пак…каза си, животът е дар и напук на всичко трябва да се живее. Трябва да благодари на Господ, че се е събудила.

Сети се за съня. Гаден сън. Вече четвърти ден сънуваше един и същи кошмар. Изкачваше се по стъпалата към паметника Шипка и по средата на пътя падна, краката й изведнъж се сковаха  и отказаха да продължат.  Потъваше цялата в пот и се събуждаше. Стъпалата са само 894 и все някога ще ги изкачи. Да, тя ще изкачи тези стъпала, повтори си на глас тази мисъл, но не беше съвсем уверена в себе си. Така искаше да отиде на Шипка. Опита се да не мисли за съня, да пропъди лошите мисли, но съня не излизаше от ума й.

 Огледа стаята, искаше да мисли за друго. До леглото имаше подвижна масичка и на нея беше сложен поднос със закуска, бухти и любимият й чай от липа. Като всеки ден закуската беше приготвена от майка й. Милата й майчица, мислеше си Кети, не знаеше какво щеше да прави, ако нея я няма, мислено й благодари. Майка й се грижеше за нея, вдъхваше й сила и й даваше надежда.  "Майката е свята, дете, не я нагрубявай, бъди винаги мила с нея, защото тя няма да ти каже, но сърцето ще я заболи". Така я учеше баба й, Бог  да я прости, сега си малка, но един ден ще разбереш, че майка ти ти е най-голямата приятелка. Тя винаги ще е до теб в трудностите, винаги ще ти казва истината в очите, дори и да е грозна истината, няма да премълчава нищо, а пред хората ще говори само добри думи за теб. Тя е твоята опора и най-добър учител в живота. Майка й беше най-добрия, най-искрения, мил и благороден човек, който познава. Двете се разбираха  много добре и си споделяха всичко. Кети се страхуваше от деня в който може да я загуби. Майка й работеше като счетоводител от вкъщи, парите някак им стигаха. Родителите й бяха разведени. Баща й не се обаждаше, така , че си имаше само майка й и една приятелка Мария с  която бяха израснали заедно от деца.

Погледна краката си. Късче страх премина през тялото й. Краката й бяха парализирани.  За нейно щастие това беше лечимо. Диагнозата  притиснат нерв на гръбначния стълб, следствие на ошипяване довел до парализа на крайниците  от първо я плашеше, но после се успокои. Случваше се и при млади хора. В началото получи изтръпване на краката, схващане, промяна в походката, но не обърна внимание на тези симптоми. После се парализира. Парезата има обратим характер, ако лечението започне по-рано.  На практика шиповете остават, но се лекуват нервите, които се подтискат от тях и възпаляват.  Така казваха лекарите. Лекуваше се с хапчета, физиотерапия и рехабилизация.  Идваше един рехабилитатор вкъщи. Докторите даваха надежда, че ще се оправи. И тя силно вярваше. Движеше се по малко с чужда помощ.

  Извика майка си да й помогне за физиологичните й нужди и да й благодари за закуската. Майка й дойде, помогна й, поговориха малко и тя излезе, като преди това я целуна. Кети след като изпи сутрешните хапчета, започна да яде, после си запали цигара и взе лаптопа и започна да се рови в нета.  После щеше да гледа телевизия или да чете книга. Общо взето така минаваше един неин ден, в леглото, когато не излизаше навън. Еднообразието  я изморяваше. Мислите й бяха свързани само с болестта й и тя се опитваше да се разнообразява с различни неща. Понякога дори рисуваше, но лошо.

Събираше картички или по-точно събираше картички, които приятелката й носеше след всяко посещение на музей или туристически обект. Мария искаше да стане археолог и затова я интересуваха такива неща.  Кети се радваше, слушаше за сниманите артефакти върху картичките  и преживяванията от екскурзиите на Мария, въпреки, че тя искаше да учи микробиология и изобщо не разбираше от археология и история, разказите на Мария й бяха интересни.  За Кети картичките имаха сантиментална стойност.

Пресегна се и взе купчинката картички от масичката и започна да ги разглежда, може би за хиляден път.  Постепенно мрачното настроение взе да я напуска.

Ето я и Асеновата крепост с църквата. Тук преди три месеца Мария се запозна с Коста, който е грък от Северна Гърция и говори български. Дошъл с приятел да разглежда България и видял Мария, заговорили се и се влюбил в нея. Какво странно нещо е любовта, мислеше си Кети, тя не се подчинява на никаква логика и закони. Сърцето никога не пита. Любовта е божествена искрица, която разпалва  огънче  между  двама души и ако е истинска, това огънче гори цял живот. Гледаш някого, продължи да си разсъждава Кети, красив, умен, жив манекен, а сърцето ти мълчи, не трепва .. Любовта може да дойде само с един поглед, с един жест, с една фраза или един разговор… душата и сърцето избират..душите се срещат и без думи се разбират. Мария и Коста не бяха някои красавци, но бяха лудо влюбени един в друг. Обещаха си да разгледат заедно България и Кети започна да събира картички от техните пътешествия. Беше й забавно и интересно. Картичките й носеха радостта, че някой я обича и мисли за нея.

Пи вода, водата е живот, помисли си тя, това беше любимата й напитка. Обади се на майка й, че й свършва водата. Продължи да разглежда картичките.

Това е Александровската  гробница с уникалните стенописи от времето на траките. Кети се усмихна. Тук Мария намерила на паркинга към гробницата една подкова и я показала на Коста и двамата смятали , че това е добър знак за тяхната любов и техния живот. Коста притеглил Мария, прегърнал я и я целунал. Това била първата тяхна целувка. После хванати за ръце разгледали копието и музея на гробницата.

А тези двете картички са  от археологическия музей в София. На едната е снимана бронзовата глава на тракийския одриски владетел Севт III, а на другата златната маска на също одриски цар Терес. Този ден валяло проливен дъжд, но Мария и Коста не се уплашили,  казали си, че дъждът няма да ги спре и тръгнали. За нещастие спукали гума, а дъждът валял като из ведро. Решили да изчакат в колата и тогава да сменят гумата. Чакали два часа да спре дъжда. Тогава си казали съкровеното „обичам те“ един на друг и в целувки, смях и приказки не усетили как минало времето. Било много весело, а в музея било интересно.

Мария обича много църкви, катедрали  и замъци. Един ден Коста, преди един месец, я изненадал с два билета до Германия и така спонтанно отишли на екскурзия там. Обиколили няколко града и разгледали няколко замъка и катедрали. Тази картичка със средновековната катедрала на св. Лоренц от Норнберг е любимата на Кети, защото вътре в катедралата Коста паднал на колене, както си му е реда и предложил брак на Мария. Тя била изненадана и щастлива и се съгласила . Свирел орган и било много романтично.

Кети гледаше картичките със чужди спомени и й  стана малко тъжно. Кога и тя ще намери голямата си любов, кога и тя ще си създава  свой любовни спомени, кога ще е щастлива,  кога ще оздравее, кога нормално пак ще ходи…. Мария ще отиде да живее в чужбина и няма да се виждат често, ще си говорят по телефона…въпреки тъгата Кети се радваше за приятелката си. Дано бъдат здрави и щастливи, мислено се помоли за тях.  Утре е тяхната сватба в Гърция, но Кети няма да отиде, а как и се искаше да е там.

Преди няколко дена Мария за последно преди сватбата дойде да види Кети и както винаги  и вдъхна кураж. “ Вярвай, ще се оправиш, каза й тя, и тогава  заедно с теб ще изкачим тези паметни стъпала, бъди силна”.  Колко много Кети обичаше Мария и колко ще й липсва…

Остана само с майка си, най-близкият й човек.  
- Обичам те, мамо и ти благодаря за всичко, ела да те прегърна -  каза Кети на майка си, когато тя дойде да й донесе вода.

 Сгуши се в нея като малко дете и мислено се помоли на Бог да я пази.

Такъв е живота, каза си..  Нищо друго не й оставаше, освен да чака, да вярва, да се бори и да се надява,  че ще оздравее скоро.

 

 

© Vaska Ivanova Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря за Любими, Младен!
  • Благодаря, Скитница!
  • Прекрасен разказ!
    Сви ми се сърцето...
    Благодаря за споделеното!
Propuestas
: ??:??