Кети чу как майка й дръпва завесите и в стаята се процеди светлина. Беше сутрин, време за ставане. Отвори очи и се загледа в палмичката на масата. Един слънчев лъч я беше огрял. Прозорецът беше отворен за проветрение и се чуваха птичите трели отвън. Въздухът миришеше на липата пред къщата. Всичко това беше добра причина да се усмихне на новия ден, на утрото, на новото начало и на новия живот.
Да ама не! Събуди се в мрачно настроение, което щеше да я държи цял ден. Страхуваше се и се тревожеше за здравето си. Още един скапан ден, помисли си, чувстваше се изморена. От тревогите за здравето си я болеше душата, а беше само на осемнадесет години. Вече рядко се усмихваше, не гледаше на живота през розови очила и в повечето време беше мълчалива, подтисната и мрачна. Усещаше се като стара къща, на която дъждът е отмил всички боядисани багри от фасадата, а вътре в нея е хаос и безпорядък. Мислите й, като някакви оси бръмчаха и се блъскаха в главата й. И все пак…каза си, животът е дар и напук на ...