ЧУВАМ ТЕ, ПОСЛЕСЛОВ:  А  КАКВО  НАПРАВИ АНА  СЛЕД ТОВА....
 Ана едва се довлече до колата и сериозно се замисли дали ще може да се прибере до града. Според нейната логика, щом  като вече беше се озовала , за втори път, на пътеката във времето от преди хиляда години , трябваше да настъпят промени. Най-мал-кото,трябваше да не си спомня за Гавраил и неговата история. Не се знаеше доколко тя беше оказала влияние върху съвременната действителност.
   Но тя си спомняше и едва ли щеше да забрави красивата вампирка и нечовешкия й отчаян вик. Пред очите й още лежеше умиращия в праха ослепен войник. После всичко изчезна.
   Събуди се в колата, с глава , опряна на волана, беше на някаква отбивка на пътя. Почувства се ободрена и способна да шофира, но нямаше представа къде е. Взираше се напред за табели, докато накрая видя една стрелка  надпис“София“. В главата й нахлуха спомени от предишната нощ, от последния месец от живота й. Бързо извади айпада си, нагласи го на видео и започна да разказва историята, така, както я помнеше. Трябваше да има някава следа от Гавраил и тя отново спря и започна да претърсва колата.
    Между двете седалки отпред напипа нещо, беше малко кръстче от евтин метал на кожена каишка. Хрумна й, че може би такива са носили някога на врата си войниците на цар Самуил. По кръстчето имаше едва доловими следи от пръст, като че ли дълги години е било заровено под земята.
     Няколко дни по-късно, снабдена с подходящото оборудване, Ана отново стъпи на пътеката край пропастта с твърдото намерение да се спусне в нея. Измисли някаква история  за средновековни погребения пред приятеля си от фейсбук, историка Стефан Влаев,по прякор Чефо Вампира, защото беше разкрил няколко погребения на средновековни мъртъвци със забити в гърдите им железни колове, палешници и други магически предмети. Той не беше много- много запален по алпинизма, но дойде с нея за кураж. Спуснаха се сравнително лесно и за тяхно учудване, пропастта не беше просто дъно, от нея имаше изход, който дори не беше труден за преминаване.
   Не откриха нищо, нито кости, нито предмети. С изключение на едно: употребяван абукат със засъхнала кръв по него. Когато се наведе надолу, видя следи по мокрите листа, сякаш нещо се е влачило по тях. Тръгна по следата, тя свърши в шубрака наблизо. Не смееше да разтвори клоните.
-Какво има?- настигна я приятелят й.- Внимавай, може да е леговище на диво животно!
    Не беше леговище. Нямаше никой, само смачкана трева и листа и капки кръв по тях.
    Вечерта тъкмо заспиваше, когато на вратата се позвъни.Чудеше се дали да отвори, но чу колебливо дишане зад вратата,човекът сякаш се гласеше да си тръгне. Отвори.
    Беше той.
-Не успях, вратата се затвори. Но все пак, Русалия си мисли,че ме е изпуснала...
...........
   Няколко години по- късно, в лично съобщение във фейсбук:
„Ана, изпращам ти две мои снимки. Не мислиш ли, че остарявам?“