Днес беше двадесет и шестият ден и Прокълнатият напразно очакваше самарянката. Нещо беше станало, нещо сериозно, иначе нямаше как да не чуе поредната й история. Беше му разказала толкова много, неща, които се бяха случили около нея, около близките й, неща, за които само беше чувала... щеше да му ги разказва много дълго, хиляда и един ден бяха почти безкрайност. Впрочем , имаше една подробност, която Самарянката нямаше как да знае, а именно, че срокът можеше да се съкрати, ако по някакъв начин му разкаже неговата собствена история.
Само че как можеше да я знае? Какво общо имаше тя с последната битка на злочестия цар Самуил, един от войните на когото беше той? Желанието за приключения, битки и победи беше увлякло обикновеното селско момче и го беше отвело далеч от пчелина на дядо му. Нямаше родители, никога не беше чувал да има братя или сестри.
Дядо му го изпрати с благословия, той вярваше в правото дело на царя и силно желаеше да е успешно. Затова събра малък вързоп необходими вещи за внука си и го изпрати да се обучава в дружините на Самуиловите войни.
От историята всички знаят за поражението на българския цар, знаят и за пленените четиринадесет хиляди войници. А Прокълнатият, който тогава беше само войникът Гавраил, наречен от дядо си на царския син, можеше да разкаже от първа ръка какво направиха византийците с тези пленени български мъже.
Той беше един от тези с едното око, водач на клетниците по прашните пътища за дома. Колко умряха по пътя, не можеше да каже, но можеше да разкаже как видя да умира царят. Нищо в легендата не беше измислено, никой не може да преживее рухването на всичките си надежди. Самуил се строполи, с ръка на сърцето и духът му отлетя в по-добрия свят, при верните му войни.
Но силите на младия войник се изчерпаха, раните му гноясаха, нищо не виждаше, защото и другото му око се възпали от инфекцията. Падна край пътя и оттам нататък не знаеше какво точно се е случило. Разбра го от разказа на Русалия, жената, която го спаси.
Тя наистина беше жена, безкрайно красива, нежна и грижовна. Излекува го с отвари и целувки, поне така казваше, докато той не разбра какво всъщност му беше дала. Разбра го по погледите на селяните, които заобикаляха къщата й , плюеха и се кръстеха, когато я видят. Казваха, че е вещица, че е тук от незапомнени времена, но не се е променила никак.
Всъщност, Русалия беше вампирка, нещастна от съдбата си и неспособна да я промени. Нищо друго нямаше да помогне на Гавраил, освен вампирската й кръв и точно това беше сложила в напитките, които му даваше.
Но той се възстанови и започна да жадува кръв, прясна топла кръв, не от животните, които тя му водеше...Осъзнавайки истината, се опита да я убие, нещо, което тя желаеше от сърце. Но не можа, вампирът никога не може да убие своя създател. Така продължи дълго, криеха се от хората, въпреки че тя често лекуваше болните им деца или помагаше при трудни раждания. Поколения измираха , а те оставаха. Самите хора пазеха тайната им от всички, а и там нямаше много странници. Но той никога не се примири със съдбата си и тръгна по света да търси начин да си върне човешката същност и да умре със спасена душа.
Докато намери достатъчно надеждни и проверени източници и започна поредицата си от прераждания в различни епохи и страни. Само с една гола надежда да успее да стигне до края...
И ето, появи се Самарянката, обикновена , милостива, грижовна и мъдра...Дано да не си е тръгнала завинаги, само дано да се върне и да продължи да разказва...Познаваше някои от героите на разказите й, които тя смяташе само за легенди. Познаваше Елемар, знаеше как бяха унищожени зомбулоните, а също и кой нарежда на ангелите за кого да се погрижат...Цяла вечност, повече от хиляда години беше трупал познание...
Мислеше, че иска да умре, но откакто срещна Самарянката, вече не беше сигурен...
© Neli Kaneva Todos los derechos reservados