28 dic 2022, 23:33

Чувам те, ден двадесети, Доживях и аз това 

  Prosa » Relatos
394 0 0
4 мин за четене

 

 

         ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТИ :  ДОЖИВЯХ И АЗ ДА СЪМ ПАЦИЕНТ

 

           /или как  извадиха първия зъб на една лекарка, история отпреди повече от двадесет години/

       Да,  не се чуди, много добре си го спомням, то си беше първият случай, когато оставах без нещо, което майката – природа ми беше дала, за да съм завършен и цялостен физически човек. Всъщност, историята не е моя, а на Вида, хематоложката, за която вече стана въпрос. Моят първи зъб го извадиха доста след това.

       „Всичко започна от един уж почти незабележим кариес /шести горе вляво, за да бъда съвсем точна/ , на иначе здравия ми и пълен комплект зъби. Според терапевта, можело да се почисти и затвори като всички нормални кариеси. Само че при почистването се прояви типичното за простите медицински  случаи коварство. Не било кариес, а пулпит. Можел да се лекува и затвори. Лекуват го, затварят го, но венецът се надува. Иначе казано, идва редът на хирурга.

-Лошо, много лошо...- казва той – пробив в синуса и фистулизирал зъб. Кост, венец- вече ги няма! Ще го извадя, но ще се наложи пластика на синуса. Знам ли каква дупка ще се отвори...

         Звучи ми доста зловещо, но няма накъде. Единствената отсрочка, която ми дава специалистът , е да не е в петък, тринадесети, а в понеделник. За всеки случай. Въоръжавам се с най-голямото си търпение, а всички ми съчувстват.

          Хирургът ръга две спринцовки анестетик във венеца  и половината ми глава става на дърво. Прекрасен случай да се почувствам наполовина столичанка. Ако не се брои, че не мога да се изплюя като Кейт Уинслет в “Титаник”. Той взема клещите и аз наивно смятам, че ей сега ще свърши.

-Хм- гледа замислено изваденото от мене. /Хирург да мисли, каква гледка!/ - Дупката е ей такава!- показва ми върха на палеца си, а той не е с пръсти на пианист! И започва да почиства терена. Вади отвътре какво ли не: най- голямата възможна киста, полип, костици, кръв. Кръвта изглежда множко, от каквато и кръвна група да си. Повтарям си мислено, малко преди да се парализирам от стрес: А положителна, А положителна, в къщи всички сме такива...наистина  семейство!

         Казва ми, че през дупката оглежда синуса ми отвътре без помощни средства. Стърже костта с нещо като дърводелската бургия на свако ми. Синусът ми бил наред. Странна словоохотливост за професията му. Някой наднича през врата и пита:

        - Това операция ли е?

        - На тебе на какво ти прилича?- отговаря моят ангел мъчител и оня уплашено затваря вратата отвън. Оказва се, че сестрата е приготвила  само един конец.

         - Кога сме шили синус с един конец? Кога?- ,пита докторът и тя отговаря екзалтирано:

         - Никога!

         Риторичният ефект е несравним. Аз вече изобщо не броя конците.

          И тогава усещам, че ми се ходи до тоалетна. Проклинам сутрешното кафе с колегите. Вече час съм на стола. Питам дали може да отида. От време на време ми дават думата и ме питат дали не припадам по заобиколен начин. Не било редно, ама можело. Другите дори ги забулвали при такива изпълнения. Само това липсва, да ме лишат от поглед върху нещата!

        Шиенето продължава. Пипа бързо и сръчно. Мразя туткави зъболекари. Хирурзите винаги изглеждат героично. Този определено е състезател!

         Най- после свършва. Сядам срещу него, докато си пие кафето и с възможно най- глупав вид /с пръски кръв по туниката,подута буза, без червило , грим,  но затова пък със съвсем смачкано самочувствие от първата липсваща част от тялото ми/, питам какво дължа.

-Нищо!- това го заявява още по- героично. Прави жест, все пак съм колежка от бялата мафия..

          Мънкам глупости, че това е висококвалифициран труд и трябва да се заплаща. Като че ли самата аз мия стълбищата на квартала  и рина хилядарки с лопата!

          В това време колегите ми, начело с шефката , вече осведомени за събитието, са ми написали история на заболяването и са ми назначили антибиотик от най- едър калибър. Най- голямата майсторка от сестрите вече чака да ми сложи абукат. Той, естествено, тръгва на третото бодене. Тя се притеснява и вдига кръвно. Абе, знам, че ме обичат, ама чак пък толкова...

           Трябва да лежа още два часа и това май е най –трудното. Една санитарка отива да ми купи капки за нос и лайка. В стаята постоянно влиза някой и ме пита как съм, дори и някои от пациентите ми, научили за нещастието. Колегите ми обещават колкото искам болнични и настояват, че някой трябва да ме придружи до в къщи. Разбира се, синът ми е този някой. Изглежда доста оклюман.

           На  другия ден много ми се иска да отида на работа, но един поглед в огледалото ме разубеждава. Физиономията ми е все така разцентрована, въпреки компресите със среда от хляб и оцет. Пускам една пералня дрехи и отивам на контролен преглед. Изпълнявам всичко, което ми кажат. Боря се за званието ”образцов пациент”.

       На третия ден отокът се забелязва на не повече от два метра и отивам на работа. Изобщо не съм работохоличка. Но може ли някой да ми каже какво толкова смислено да върша в къщи?

 

– Почивай си, бе!- агитира ме една от пациентките.

           Тя и хабер си няма, че изобщо не стоплям  как. За нея почивка е да стоиш в къщи и да готвиш, готвиш...

 

           П.П. Докато пиша това, чушките с ориз почти изгоряха във фурната!“

   Какво да ти кажа, Вида никога не се е славила като блестяща готвачка! Не че аз съм...

      

        

 

© Neli Kaneva Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??