…Дреме край пътя,
почти безплътна,
изпраща странници.
Хадес, наши дни
На Хадес градовете бяха полуразрушени, но не от някакъв катаклизъм, а защото обитателите им нямаха нужда от постоянно убежище и обичаха атмосферата на запустение, която витаеше там.
По покривите на сградите растяха дървета, по обраслите с трева и храсталаци улици се разхождаха диви горски животни, хранещи се с остатъците от динозавърските трапези. Жителите на градовете не ги закачаха, защото бяха заети да се изтребват и изяждат помежду си, но от време на време някое от подивелите същества, попаднало по неведоми пътища на тази мрачна планета, ставаше жертва на динозавърския непресекващ глад, особено в селските райони, където и замъците на господарите бяха по-бедни, и войните, които се водеха непрекъснато, не бяха толкова кървави.
Обикновено в центъра на всяко поселение имаше замък, където живееха аристокрацията и войската, а наоколо се скупчваха полусрутените обиталища на плебса – селяни и занаятчии. Градовете бяха по-големи и там имаше някакви наченки на цивилизация, но толкова бледи и спорадични, че не си заслужава да бъдат отбелязвани.
Всяко динозавърско поселение се намираше в близост до Призрачна горичка или долина, обитавани от коренните жители на планетата – призраците хеката. Най-много от тях имаше в областта Хекатия, по течението на Стикс, където се намираха Трите кладенеца с мъртва вода – тайнствено място, от което струеше невидима енергия, поддържаща съществуването на немъртвите същества.
Общо взето, в динозавърския свят на Хадес от милиони години цареше тъмно Средновековие и то изглеждаше толкова непоклатимо и неизменно, както царуването на династията на Плутосите.
Персефина II Хадеска, осиновената дъщеря на крал Карл Плутос и кралица Тарантула Зло Бара де Бил, беше регент на царството и бъдеща наследница на трона, но фактически управляваше еднолично. Престарелите ú родители рядко се намесваха в държавните дела и прекарваха по-голямата част от времето си в резиденцията „Последна почивка“ край Стикс, където имаше многобройни зловещи забавления като карнавали с изгаряния на клада и масови удавяния на непокорни поданици в Реката на омразата.
Мрачният двуетажен дворец с няколко крила, разположен на площ от близо 60 000 квадратни метра, с прилежащи блата и гинкови гори с дивеч, беше охраняван от триглавите кучета цербер, но само формално, защото между хекатите и динозаврусите имаше негласно споразумение за ненападение. Прекалено различни бяха интересите и начинът на живот на двете раси, за да делят нещо. Но не и в последно време! Подмолни брожения се усещаха и от двете страни и спотаено недоволство се надигаше като от врящ казан с олово и заплашваше някой ден да избухне и да помете всичко по пътя си.
Макар и безтелесни, призраците хеката имаха нужди. Те съществуваха благодарение на енергията на Трите кладенеца, чийто източник беше в долния, квантов Свят, също както при Седемте извора на Миден. Но тази енергия беше тъмна, енергия на злото! Хекатите сами по себе си не бяха зли, въпреки че можеха да навреждат на плътските същества, като ги удряха с нещо като електрически импулси. Но за тази цел трябваше да бъдат „нахранени“ от Трите реки, които извираха от кладенците: Реката на омразата – Стикс, Реката на болката – Ахерон и Реката на плача – Кокит. Още две реки опасваха Хадес и разреждаха Мрака с мътен и непостоянен здрач: Лета – реката на забравата, и Мнемозина – Реката на спомените.
Призраците не можеха да бъдат убити, защото вече бяха мъртви – духове на същества, живели в Светлите светове и не успели да се възнесат или да отидат на някоя от планетите на Светлината след кончината си, поради греховете и неразкаянието си. Но водеха нещо подобно на съществуване – компактни сгъстявания от енергия, която можеше да бъде неутрализирана със специално оръжие, наречено тъмен меч и тогава те просто преставаха да съществуват. Можеха да бъдат и дезактивирани, затворени в нещо като силова решетка, без да имат възможност да излязат – това бяха техните тъмници.
Призраците бяха демонични същества, също както и останалите обитатели на петдесетте Свята на империята Хадес.
Освен едноименната централна планета, в Хадес имаше още 49 други, също населени. Най-главните бяха: Планетата на котките на Шрьодингер със столица Чешир, чийто жители живееха в хиперкубични четириизмерни тесаракти – кутии, и водеха два начина на съществуване – мъртъв и жив; планетата Тесла на железните духове – бронирани в доспехи призраци на рицари и воини от времето на крал Артур; Планетата на призрачните барабанчици, на която денонощно се чуваше звук от удряне на невидими барабани, а музикантите ги биеха със собствените си отрязани глави – там отиваха всички, умрели някога на гилотината; Планетата на сивите дами, където живееха жените детеубийци и прелюбодейки, умъртвени от съпрузите или роднините си, Планетата на седемте катастрофи, населена с призрачни абстракции на пеперуди и лястовици, Растителната планета на дърветата на Фейгенбаум и други.
В столицата на Хадес, Акардара, където се намираше замъкът „Гнездото“, живееше най-пъстрата смесица от динозавруси и призрачни същества от петдесетте Свята. Имаше огромен пазар „Елисейски полета“, където се продаваха роби и редки животни, както и призрачни прислужници за дворците в Империята. Немъртвите бяха много удобни, особено за предаване на съобщения, защото динозаврусите бяха консервативни в по-голямата си част и не разчитаха много на технологиите. А безтелесните същества умееха мигновено да се пренасят от едно място на друго в пределите на империята и тази им способност беше широко използвана от тежките и неповратливи дивозавруси, които се нуждаеха от транспортни средства. Но извън Хадес призраците не можеха да направят и крачка. Светлата разграничителна линия между Света на Мрака и Света на Светлината успешно спираше съществата и от двете страни.
Планетата на кентаврусите Фейсбик беше много близо до тази граница – само на около 200 000 километра. Съществата там бяха почти хуманоидни . От хората ги различаваше само бичата глава с два могъщи рога и копитата. Касиопея на дяволоидите също беше част от Царството на Мрака, но беше самостоятелно кралство – единственото сред всички, неподчинено на Владетелите на Хадес, със собствен крал и управление. Там нямаше коренни жители – призрачни същества. Обитателите на този Свят бяха напредничави и не страняха от технологиите. Вратите им бяха в по-добро състояние и те пътуваха повече и извън Света на Мрака.
Недоволството на Хадес беше предизвикано от неравенството и огромната пропаст между бедните и състоятелните жители на кралството. Динозаврусите заемаха ръководни постове и контролираха Трите кладенеца, като отпускаха повече енергия за послушните поданици. Из планетите се ширеше корупция, тежката бюрократична машина превръщаше всяка инициатива в муден и продължителен процес без ясен изход. Ширеше се контрабанда с Тъмни мечове и увеселителна енергия от петте Реки, наречена „мъртва вода“ и съхранявана в специални джобни контейнери. В концентриран вид тази енергия предизвикваше временен екстаз с изключване на съзнателния контрол и освобождаване на най-низшите инстинкти на съществото, което я консумираше. Продължителната употреба предизвикваше зависимост и ако след това се спреше приемането ú, това водеше до деградация и „смърт“, т. е. призракът прекратяваше съществуването си. На динозаврусите този препарат не действаше, защото бяха от плът, но те го използваха, за да държат в подчинение масите.
Натрупаното напрежение се разреждаше от време на време от бунтове и междуособни войни, както и от редките пиратски набези над Световете на Светлината близо до границата, когато Вратите го позволяваха. Награбената плячка успокояваше за малко духовете, но след някое и друго десетилетие броженията възникваха отново. Хекатският метеж беше вторият в историята на региона. Първият беше отпреди 800 години и беше жестоко смазан от войниците на тогавашния крал – дядото на Персефина. Но този сега беше по-внезапен и по-добре организиран и се очертаваше да бъде и по-успешен. Или поне така изглеждаше.
Храмът „Кху Конгси“, Свят Бета, февруари 2020
Снегът не искаше да си отиде. Не беше фиксиран в определен сезонен словоред. Сипкавата свежест на утрото беше грапава и прохладна от едната страна, а от другата – топла, разкисната, като топящ се, разчувстван, пролетен, нетраен, сбогуващ се сняг. Всичко се случваше в динамичното линейно пространство на коктейлната чаша, а навън беше безвремие и неопределеност.
– Под студеното често е най-топло – каза Бялата мечка, която не спеше зимен сън. – Защо да пропускам живота си?
Сюе се загърна в пухкавата мечешка кожа, под която не носеше нищо, и отпи от чашата бяла сангрия с лед.
– При нас с теб всичко е наопаки – отбеляза Дун и се изтегна на кръглото легло, покрито с лъскава черна коприна. – Аз спя зимен сън, а ти бодърстваш.
– Не искам да те деля с никого, дори със самия теб! Кога ще спреш да се вкаменяваш? Искам да си с мен непрекъснато. Не ми е достатъчно времето, което прекарваме заедно!
Дун погали немирните червени къдрици на девойката и се усмихна.
– Така не рискувам да ти омръзна. Докато съм човек, мислиш за времето, когато ще стана пак статуя, докато съм статуя, чакаш момента, когато ще се превърна в човек. Липсата поддържа интереса, пресищането е смърт. А какво да кажа аз, дето трябваше да те деля с оня глупак Хенг Чун? Ти така усърдно го ухажваше!
– Знаеш, че беше заради брошката, не ставай смешен! Колкото до липсата – нека да е в някаква друга форма, от тамяна в храма получавам световъртеж!
Преди Дун да отговори, на вратата се почука и в стаята влезе Алибей Симън. Сюе се загърна по-плътно и седна на ръба на леглото.
– Какво има, татко? Изглеждаш ми угрижен – Дун се пресегна към таблата на ниската бамбукова масичка и подаде на баща си чаша сангрия.
Дяволоидът отклони коктейла, хвърли черния халат към младежа и намръщено процеди:
– Обличай се, сине! Имаме проблем. Отиваме в Хадес. Сюе, ако искаш, може да дойдеш с нас.
– Какво се е случило? Персефина е решила да отвлече още някого? – озъби се Дун, но навлече халата и стана.
– Не. Сега пък призраците хеката са направили преврат. Преди малко ми се обади Матадор. Трябва да уредим нещо преди това.
– Още някое убийство? Веднага! – ухили се младежът и отвори вратата на гардероба .
– Ще дойда – каза Сюе. – Не искам да пропусна възможността да видя физиономията на онова чудовище в затруднено положение. Тя със сигурност няма да ми се зарадва. Колко вълнуващо!
– Да, ела! – съгласи се Дун. – Ще бъде полезно за бъдещата кралица на Касиопея и Световете на Мрака да види как се действа в критични ситуации.
Сюе му изпрати въздушна целувка, а Алибей леко се намръщи, но не каза нищо, само посочи стенния часовник на Хюйгенс с махалото и излезе.
Хадес, наши дни
Замръзналото време в тронната зала в замъка „Гнездото“ се люшна и отново потече с несигурна и непостоянна скорост. От отворената врата на спалнята на Персефина се чу сочна ругатня. Екранът на демодирания видеофон потрепна, лицето на демона Емпуза се разля и съвсем загуби очертания, после отново се събра и сега излъчваше гняв и нетърпение.
– Персефина, ще почакам още малко и ще дойда лично. С армия от няколко хиляди демона. Играеш си с търпението ми!
– Опала, тралала! Ето ни и нас! – Алибей се поклони театрално и демонстративно размаха „Черната орхидея“. След него от Вратата се изсипаха Дун, в джинси и черна тениска и Сюе, в разкошна алена рокля с дизайнерски принт и 3D ефект. Из залата се разнесе ухание на „Бушерон Джайпур“, което се смеси с изпаренията от врящия казан с олово. Кое от двете ухания щеше да се окаже по-трайно, все още не беше ясно.
После в средата на залата възникнаха мустаци. Бяха остри като пики, черни като нощта и многозначителни като присъда над невинна душа. Чеширският котарак издърпа останалата част от тялото си от небитието, усмихна се загадъчно и каза високо:
– Здравейте на всички! Да не закъснях за купона?
После Персефина започна да пищи.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=49tpIMDy9BE
https://www.youtube.com/watch?v=NoMqvniiEkk
*Чеширският котарак - персонаж от "Алиса в страната на чудесата" от Луис Карол.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados