Планината на всички Светове и Времена Чаншан

  Беше тъмно.

  В обширната пещера под самия връх на планината Чаншан змията Шуайджан, протегнала мъгляви сетива, се вслушваше в туптенето на милиарди сърца на хора и същества из необятните Светове на Книгата.

  Любов и омраза, вярност и предателство, радост и печал – емоциите на пълзящи, летящи, ходещи, плуващи и всякакви други причудливи разуми преизпълваха пространството между реалностите и древното влечуго ги попиваше с чувствителните си квантови рецептори –  някои отхвърляше, върху други се съсредоточаваше и отнемаше от мощта им, а някои приемаше и усилваше многократно. Беше като невидим диригент, който насочва разнородния оркестър от души, пръснати из обитаемата Вселена.

  И навсякъде, където достигнеше невидимото ѝ влияние, Световете ставаха малко по-нестабилни, а обитателите им – малко по-зли, малко по-страхливи, малко по-коравосърдечни, малко по-неотстъпчиви, малко по-алчни, малко по-завистливи, малко по-порочни, малко по-…

  Змията Шуайджан пръскаше отровата на Мрака навсякъде, където успееше да докосне нечия душа и свиреше вещо на струните на слабостта, комплексите, амбициите и ненаситността, на вечния стремеж на разума да надскочи себе си и да бъде това, което не е и никога няма да стане.

  Змията Шуайджан знаеше какво е да живееш в Мрак и да копнееш за Светлина. Но този копнеж тя бе загърбила отдавна и сега само се опиваше от властта, с която Мракът я бе удостоил. Сега тя самата беше Мрак и ненавиждаше Светлината.

  Древното чудовище обичаше да се гмурка в емоциите на населяващите здрачния Хадес Същества. Там беше уютно – в преливащия от гняв, омраза, отчаяние и ужас врящ котел на Тъмните Светове тя се чувстваше в свои води. По-голямо предизвикателство за нея бяха Светлите Светове – там имаше задръжки и много доброта, което я вбесяваше. Но пък победата над Светло същество ѝ носеше много по-голямо удовлетворение. Затова тя често използваше чувствата на Свирепите от Хадес като трамплин за въздействие върху Светлите.

  Ето, и сега улови нещо! Остро недоволство. Щипка отчаяние. Копнеж по уют и спокойствие. Завист. Идваха от едно дребно и невзрачно същество в Акардара, столицата на Хадес. Някой мечтаеше за нещо и изпитваше силно недоволство, че не го е получил. Това предизвикваше допълнителни емоции – желание за разправа, отчаяние от недостиг на възможности, смут, колебание…  И накрая, една дума: „Казанът!“

  Змията Шуайджан подхвана думата, опита я на вкус със сетивното си небце, повъртя я с отровния си език, подхвърли я нагоре към тавана на пещерата, улови я, вслуша се в диханието на Съществата, пръснати из Световете, прицели се и с все сила запрати думата в пространството. 

   - 19-годишният Илназ Галявиев от град Казан в република Татарстан, след пристъп на силно главоболие, предизвикано от енцефалопатия, усети у себе си пробуждащото се чудовище, което той погрешно наричаше бог. Почти освирепял от заслепяващата болка, грабна полуавтоматичното ловно оръжие, за което наскоро беше получил разрешително, и излезе на улицата. Тръгна към училището, от което го бяха изхвърлили толкова несправедливо. Щеше да им даде да разберат! Щеше да убие колкото може повече от тях – да знаят какво е страдание, да си платят за това, което му причиниха! Щеше да прочисти града от този непоносим биобоклук – човешките същества! Щеше да ги накаже, задето посягат на бога, в който той се беше превърнал.

  Той приближи двора на училището, стреля в момичето, изпречило се на пътя му, после, на входа –  в чистача, който се опита да го спре. На първия етеж застреля учителката Венера Айзатова, а на третия влезе в една от класните стаи и започна да избива учениците. В резултат загинаха седем деца и две учителки, 32-ма¹ бяха ранени.

  Змията изсъска доволно и проследи опипом по-нататъшната лавина, която беше предизвикала думата „казан“.

  - В село Долна Трънка, Сливенско, нелегалният казан за скоросмъртница в мазето на бай Страти, направен от две стари, залепени една срещу друга перални, гръмна най-неочаквано и остави две сирачета без баща и неутешима вдовица без мазе и съпруг.

  - Във френския град Марсилия, презерватив „Казанова“ с релефни точки се спука в най-неподходящия момент и предизвика непланирана бременност. В резултат последва нещастен брак и масово убийство от ревност.

  - Спукано казанче за антифриз на „Опел Вектра А“ в Бразилия доведе до катастрофа и смърт на четиричленното семейство, возещо се в автомобила.

  - В село Розово, Казанлъшко, една от младите розоберачки по време на ритуала се убоде на една от розите, изохка и се наведе рязко, като духаше върху кървящия пръст. В резултат стрелата на Купидон, заслонил се зад белия като облак розов храст, трепна, отклони се и улучи вместо най-личния левент в селото, един от гостите с камери, японец от Йокохама. Девойката замина да живее в Япония, а младият хубавец остана ерген до края на живота си.

  - В Ада един от казаните за грешници преля и опари по копитото немарливия дявол, отговарящ за него. В резултат дяволът окуця и изгуби работата си. Пенсионираха го по болест с мизерна пенсия и всички други дяволи му се подиграваха и му подхвърляха остатъци от трапезата си. Стана за посмешище дори и на осъдените в казана грешници.

  - На Миден протече казанчето в тоалетната на писателката Мирабела Йорданова.

  „Охо!“, каза си змията Шуайджан, „Това вече е нещо! Тук май ще трябва да се намеся лично. Може да излезе нещо грандиозно“.

  Тя се пресегна през пространството и времето и тънка струйка Мрак се стече по олющената стена на казанчето, което не си знаеше годините. „Доскоро в жилището на Мирабела всичко беше ново и функционираше. Какво се е случило? А, да, онзи обесник Габриел си загуби крилата! И благодарение на кого? Ха-ха-ха! Да ми се не надява човек какви поразии мога да сътворя, не без помощта на верния си слуга Емпуза, разбира се!“

  Струйката мрак тихо изсъска и се плъзна по пода към вратата на банята.  

  След малко в стаята на Мирабела притъмня.

  Нефертити се яви внезапно  и подсвирна от удивление.

  Въздухът вътре беше душен, с миризма на мухъл и занемареност. Беше тъмно, въпреки че луминисцентното осветление беше включено, светеше и екранът на компютъра. Мътни струйки сгъстен въздух се вихреха навред и където докоснеха повърхността на предметите, стените или тавана,  моментално ги състаряваха и разпръскваха остър аромат на тлен и униние.

  Мирабела седеше на бюрото пред лаптопа, вперила невиждащ поглед в екрана, и не помръдваше. Над главата ѝ безшумно кръжеше тъмен облак, който постепенно се спущаше по раменете ѝ и почти беше достигнал равнището на гърдите. Тъмната струя продължаваше и надолу, но там, където беше сърцето, имаше празно пространство, сякаш облакът беше срещнал някаква преграда и не можейки да я преодолее, просто я беше заобиколил. Очите на Мирабела бяха празни и безумни, лицето – бледо и смъртно уморено. Ръцете ѝ, положени безсилно на клавиатурата, бяха покрити с мрежа от ситни бръчки и изпъкнали вени

  – Мерзостта на запустението! – прошепна с отвращение и известна доза страхопочитание жената сфинкс и се пресегна с една от ноктестите си лапи към крилете зад гърба си.

  Ситен рой звездни искри се посипа на тънки струйки и започна постепенно да стопява мръсната облачна пяна над писателката.

  Огненият ореол около изящната глава на лъвицата и мощните ѝ криле  се захранваха от самото ядро на Млечния път и в този момент енергията на стотици слънца се вливаше като животворна струя в душата на девойката и прогонваше Мрака, пропил почти цялото ѝ същество и парализирал тялото и ума ѝ.

  След малко Мирабела въздъхна, очите ѝ отново се изпълниха с живот.

  Някъде далече отекна гръмотевица, примесена със змийски съсък.

   В пещерата на Планината на всички Светове, змията Шуайджан изпищя от болка и изненада. Част от безплътното ѝ естество се топеше като късче лед върху нагорещена кремъчна плоча. Това, което крилете на ангела унищожаваха, не можеше вече да се възстанови.

  Нефертити беше защитена от силата на Светлината и енергията на галактическото ядро. Същото не можеше да се каже за Мирабела, но сега тя беше в обсега на действие на ангела и затова Шуайджан отдръпна хищните си пипала и ги прибра обратно в пещерата. Можеше да изгуби още от безценната си плът и не пожела да рискува повече. Всяка молекула, всеки атом от компактния облак беше важен боец на Мрака и змията се оттегли, за да събере сили за нова, още по-изтънчена и хитроумна атака.

    Мирабела се огледа, все още замаяна, и видя Нефертити, надвесена загрижено над нея. В стаята бавно просветляваше, през прозорците надникваше бледата кърджалийска зора и върховете на дърветата в парка „Почивка“ постепенно губеха розовия си утринен ореол.

  – Какво стана? – писателката потърка чело и примигна. – Заспала ли съм? Габриел?

  После се сепна, спомни си какво стана вечерта и скочи от стола:

  – Портокалът! – лицето ѝ се сгърчи от неимоверно страдание. – Аз… Портокалът изгни! Позволих на Алибей да ме забаламоса и изгубих време.

  Тя седна отново и трескаво започна да трака по клавиатурата. Но изпод треперещите ѝ пръсти излизаха само несвързани и объркани думи.

  – Мирабела! – Нефертити хвана отчаяната девойка за раменете и обърна лицето ѝ към себе си. – Чуй ме, Мирабела!

  Писателката се изтръгна от белите лапи на лъвицата и продължи конвулсивно да се опитва да напише нещо.

  – Те трябва да изядат портокала! – викна отчаяно тя. – Иначе няма да се появи Светлината и Белинда няма да се роди. Какво да правя?!

  Тя удари с все сила клавиатурата и покри лицето си с ръце.

  – Мирабела, ще ме чуеш ли най-после! – Нефертити я разтърси отново. – Портокалът няма значение! Той е само катализатор, тайнството се извършва от Бог. Той изпраща Светлината, Той извършва чудото на човешкото Сътворение. Всяко раждане е едно малко Сътворение и без Божията намеса не може да се случи нищо. Портокалът е само спусък на процеса – слаби сме и грешни и имаме нужда от материален стимул и опредметяване на вярата, за да се извърши Тайнството. Бракът е Тайнство, Тайнство е и любовта. На нея не са ѝ нужни магически портокали, за да сътвори нов живот. Тя е достатъчна сама по себе си. Тя е Божи дар, разбираш ли?

  Писателката спря да трепери и тялото ѝ се отпусна на стола.

  Нефертити взе жилетката от закачалката до вратата и наметна раменете ѝ. Погледът на Мирабела се фокусира, тя малко по малко започна да се успокоява и постепенно притихна. После се опита отново да напише нещо, но ръцете продължаваха да не я слушат. Тя извика отчаяно.

  В стаята повя топъл вятър и се разнесе ухание на разцъфнали дръвчета. После от въздуха възникна образ на двуметров синеок мъж с пясъчно руси коси, с рамене на състезател по ръгби и обезоръжаваща детска усмивка. В гласа му се чуваше ромонът на хиляда планински потока, а великолепните му разперени криле сияеха със светлината на хиляда слънца.

  – Добра работа, Нефертити! Каза ѝ точно това, което трябва.

  – Габриел! – извика Мирабела и се спусна към архангела, все още не вярваща, че действително го вижда.

  После, притихнала в уютната му прегръдка, която сякаш я заслоняваше от целия свят, примряла от щастие, прошепна:

  – Ти се върна, Габриел! Наистина се върна! И пак имаш криле. Но как?

  Габриел я целуна ласкаво по челото, настани я внимателно обратно на стола пред бюрото, а той се разположи удобно в креслото до масичката от черешово дърво, прибра грижливо сияещите криле зад гърба си и преметна крак връз крак.

  – Нефертити – обърна се той отново към лъвицата с ангелско лице, – изключително съм ти благодарен, че се грижеше толкова всеотдайно за Мирабела, докато ме нямаше, но сега би ли ни оставила насаме, моля! Оттук нататък поемам аз.

                                                                                               /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=RwsKXceY15E&list=RDRwsKXceY15E&start_radio=1

  1. Случаят със стрелбата в Казан е по Уикипедия. Останалите са измислени.