И аз видях: и ето, бурен вятър идеше от север, голям облак и огън на кълба, и около него сияние, а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън; в средата му пък се виждаше подобие на четири животни, – и такъв беше видът им: приличаха на човек, и всяко имаше четири лица, и всяко от тях – четири крила; … И под крилата им имаше човешки ръце, на четирите им страни; … Подобието на лицето им бе: лице човешко и лице лъвско от дясна страна у всички четири; а от лява страна – лице телешко у всички четири и лице орлово у всички четири …И тия животни имаха вид на разпалени въглища, на лампади: огънят се движеше между животните, и огнено сияние и светкавица излизаше из огъня.
Книга Пророк Иезекиил /1,4, – l,5; l,10/
Залата за наблюдения, Спиралният ръкав
– Добра работа! – възкликна Каспар и превключи изображението.
Млечният път не се беше променил кой знае колко – само халото1 му се беше посвило и оредяло. Но там, където на небето преди светеше червеният гигант, сега нямаше нищо – Бетелхайзе беше изчезнала.
– Премести цяла звезда в Черната дупка – куражлия момиче! – каза доволно Координаторът, който вече беше слязъл в Залата.
Каспар се вгледа в непривично младото му лице, с едва набола брада и тъмни, с металически отблясък очи. Все още не можеше да свикне с този нов образ – шефът му приличаше на двадесет и пет годишен начинаещ програмист или най-много – на амбициозно юпи, заело ръководна позиция с протекции.
Каспар имаше категорично отрицателно отношение към парвенютата и връзкарите. А Перкун сега му се струваше досущ като един от тях. Дори стила си на обличане беше променил!
„Виж го ти, контето! Какво не прави любовта! Сега изглежда като мазен манекен от корицата на някое модно земно списание“, си каза той. „Но само изглежда! Вътрешно си е нашият свадлив и избухлив, но изключително отговорен и кадърен гръмовержец. Перкун си е Перкун, в какъвто и облик да е.“
– Само не ми се ще да съм там, когато някой казва на Джиа къде сме пратили съпруга ú – каза гласно Каспар.
– За това не бери грижа, Илинда ще го направи!
– Шефе – възрази предпазливо главният диспечер, свел благоразумно поглед. – Знам, че си сега опиянен от перспективата за щастлив брачен живот, пък и Илинда е истинска красавица, но не ти ли си се струва, че е малко… – Каспар се запъна и млъкна.
– Малко какво? – Перкун се намръщи и погледна изпитателно дяволоида.
– Искам да кажа… тя е страхотна – умна, подкрепяща и невероятно красива, но това нейно всезнание и безапелационност, не ти ли се струват малко… студени! – изстреля накрая Каспар и присви рамене в очакване на поредната буря.
Колкото и да е странно, буря нямаше. Координаторът се засмя и го потупа по рамото толкова силно, че почти го събори от стола.
Каспар се олюля, но успя да се задържи във въртящото се кресло с колелца, което само изскърца протестиращо и направи полуоборот. Дяволоидът го върна в предишното положение, но предпазливо и незабелязано го плъзна малко встрани, по-далече от Координатора.
– Това хич не ме притеснява, друже! – каза нехайно гръмовержецът и се засмя. – Под тази привидна хладност и точен ум /който въобще не е привиден/, се крие неподозирана емоционалност. Моята хубавица е направо врящ вулкан, какъвто дори вие, касиопеяните, не сте виждали. Като наденеш хомота, ще ме разбереш. Освен това моята бъдеща съпруга има златно сърце, способна е на състрадание и на човешка отзивчивост, сам ще се увериш след време!
„Моята врана слънце е най-златната!“, си помисли иронично Каспар, а на глас измърмори:
– Добре, шефе, аз само така… – и пак се взря в екрана.
– Нормално е да си подозрителен, това ви е в кръвта на вас, дяволоидите. А ние, светлите Същества, понякога сме доверчиви като деца. Няма лошо! – каза координаторът.
Зарадван, че се размина този път без светкавици и гръмотевици, Каспар съвсем осмеля:
– Шефе, има още нещо. Малко преди фениксът да изчезне заедно с Астерикс, стори ми се, че виждам някаква сянка на екрана. Нещо като фигура с ореол.
– Сигурно си видял галактическото хало. Една част от него отиде в Бялата дупка.
– Не, човек беше! Дълго се чудих на кого ми прилича и сега мисля, че знам. Само дето нямах време досега да проверя.
Каспар върна кадрите от схватката на двете птици и ги пусна на забавен ход.
– Ето тук! Виждаш ли ореола над феникса?
– Ами той е огнена птица. Навсякъде около него има светлини и ореоли.
Координаторът се наведе и внимателно заразглежда кадъра.
– Май си прав. Не е Тай.
– Прилича ми на Христос. Както го изобразяват на иконите. С тъмни коса и брада и с ореол около главата. А това там е като ръка, която прави кръстен знак. Но Тай не е християнин!
– Това няма значение – каза Координаторът. – И аз не съм. Езичник съм. Някога бях бог на Омагьосаната планина. Но това не означава, че не вярвам в съществуването на Христос. Още повече, че познавам лично Ева-Мария.
– Но никой не е виждал Сина след Възнесението. Появяват се тук-там само Негови изображения – на камъни, на стени, дори в локви.
– Христос го няма в плът, но присъства невидимо в Световете – каза Перкун. – Спомнù си Евангелието: „Защото, където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.“
– Едва ли археоптериксът е бил в Черната дупка в Негово име! – каза със съмнение дяволоидът.
– Ами ние? Ние бихме могли да сме тук в Негово име. Нали се стараем да изпълним Божия план. Освен това Христос е и там, където някой върви по стъпките Му. Тай Уанг се жертва заради всички нас. Там, където има саможертва, там е и Христос, което означава, че сме на прав път. Ти продължавай да следиш небето! Всички свършихме добра работа! Дано да сме успели, с помощта на Тай и внучката му да се отървем веднъж завинаги от най-страшното оръжие на Змията – Безсмъртния. Ако подушиш нещо подозрително, уведоми ме веднага! Трябва да сме нащрек.
https://www.youtube.com/watch?v=sqVTHJzt3a4
Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020
Откакто Главният часовник в Бергамо беше улучен от тъмна стрела, нещо се случваше с времето в града. Както си грееше слънцето посред бял ден, определено и недвусмислено, макар бледо и февруарско, изведнъж ни в клин ни в ръкав ставаше тъмно, по безоблачния свод избиваха неуверено звезди, и аха да се покаже и двурогата, ясна луна и да освети срамежливо едва покрилия се с тънка коричка, кишав отдолу сняг и хоп – звездите изчезваха като тебеширени снежинки, изтрити с гигантски мокър парцал, луната се търкулваше зад далечния предалпийски хребет и денят се връщаше – ни лук ял, ни лук мирисал, само за да обърка още повече биологичните часовници на редките хора по улиците и на още по-редките животни и птици.
Градските гълъби и сивите бергамски врабчетата се бяха дянали някъде, а след тях – ленивите котки, провиращи се из стоборите и дремещи по ъглите до пекарните и месарските магазини, гордите породисти кучета, разхождащи достолепно стопаните си из кривите, романтични улички на Горния град, мишките, плъховете, мравките, бръмбарите...
А от Долния не бе останало почти нищо. Под нахапаната и почти изядена от взривове Венецианска стена се белееха само руини и тук-таме някоя, оцеляла като по чудо, сграда.
Вила „Отоне“ беше една от извадилите късмет и стоеше печално и самотно сред пометения като от гигантска метла бароков парк – – с нахвърляни из алеите, изтръгнати от корените вековни дървета, чиито грижливо поддържани, подрязани корони сега бяха смачкани и обезлистени, а стволовете им, начупени на трески, се валяха сред парчета от мраморни статуи и фонтани.
Горният град беше сравнително запазен и все още осветен от илюминациите на Светлинния щит, който Генералният щаб в Цитаделата реши да не изключва дори през деня, предвид неочакваните обрати в денонощния цикъл. Слава богу, голямата камбана на Градската кула също беше оцеляла и сега всички стояха в трепетно очакване на сакралния двайсет и втори час, когато щеше да се чуе привичният ú глас и щеше да донесе на бергамци нова надежда за спасение.
Четиримата пътешественици от Омагьосаната планина се появиха в унилия и пуст град рано сутринта на 20 февруари. Брошките ги бяха пренесли на моста току пред голямата мраморна порта „Сан Джакомо“, водеща към Стария град. Внушителната ù каменна арка беше оцеляла и стоеше пред тях – бяла и нереална, на фона на разрушенията в низината. Мостът също не бе пострадал особено. Извиваше се като сива змия от Долния към Горния град и дори и едно камъче от калдъръма, с който бе покрит, не бе пострадало и не бе излязло от гнездото си.
Дун и Джъд се спряха пред арката, за да изчакат Алибей и Габриел, които вървяха на известно разстояние от тях.
– Не ми изглеждаш много радостен – каза архангелът, докато се изкачваха по моста. – Синът ти е отново с теб, а физиономията ти е като буреносен облак. От какво си толкова угрижен?
– Това не е синът ми! – каза Алибей. – Прилича и говори като него, но не е той.
– Защо мислиш така? Знам, че вие, дяволоидите, сте подозрителни и недоверчиви, но да се съмняваш в собствения си син… Не сте се виждали от столетия, нормално е да се е променил – бил е в друга среда, в онази дива планина, служил е в двора на някаква егоистична кралица, имал е вземане-даване с лудия Разнобрад… Забравил е старите навици.
– Забравил е много неща – намръщи се Алибей, – но не и майка си. Която не познава! Оливия умря при раждането му, не е възможно да я помни.
– Но затова пък не помни Сюе – замисли се Габриел. – За която беше готов да издере кралските разногледи очи на предишната си любовница Персефина. Не всички мъже са толкова категорични. Винаги остава някакъв сантимент. Сиреч, щом някога съм я харесвал, значи имам вкус… Дун не беше такъв!
– Дун се свърза с Персефина заради мен. Аз го натиснах – каза унило Алибей, – а на него тогава му беше все едно. Но после се появи Сюе и той забрави за всички други.
– Но ако това не е Дун, тогава кой е? И къде е Дун?
– Относно първия въпрос, имам някои предположения. Относно втория, смятам да изтръгна гръкляна на този фалшификат там, но да разбера отговора!
– А Джъд? Мислиш ли, че и той не е истинският? Нали са били приятели с Дун? Защо си трае?
– Не знам, Габриел. Ако е истинският, трябва да има причина да си мълчи.
– Може да не знае.
– Съмнявам се! Той е почти перперуна. Може би само полът му се е оказал определящ за избирането на Илинда, а качествата им са еднакви. Все пак са близнаци.
– Те са аватари, Алибей. Джъд има близначка – Белинда. Илинда е една. Затова е перперуна.
– Все едно. Знам само, че това там не е синът ми. И трябва да разбера къде е!
Двамата пред портата гледаха нагоре към барелефа с лъва на Свети Марко на арката.
– Прилича ми на някого – каза Дун.
– Верятно на Васил-Игнацио. Помниш ли го? – попита Алибей.
– Смътно. Разпопеният балкански монах бунтовник с царски претенции?
– Не са претенции – засегна се Габриел. – Той е огнен серафим, един от първенстващите ангели. И е истинският покровител на Бергамо. Не просто прилича на лъва на Светия евангелист – той Е този лъв. Стоял е около Божия престол, заедно с другите три човекоживотни и Го е прославял…
– Васил е роден през 19-ти век, в България, ако не се лъжа…
– Не се лъжеш. Но това не пречи да е едно от четирите животни от Откровението. И от тези от Стария завет, при пророк Йезекиил: „Подобието им – лице на човек и лице на лъв от дясната страна и лице на телец и лице на орел от лявата страна“ и т.н.
– Да, знам. Животните на четирите посоки. При нас са други.
– Конкретното животно не е толкова важно. Духовете на посоките могат да приемат различни образи. Той е един от тях. Виж му лицето – приликата е поразителна! Освен всичко друго, Васил е и сфинкс, родословието му е старо като Света – не е чудно, че прилича на лъв…
– Нямаше ли лъвове и на другите порти към града?
– Бергамо е осеян със статуи и изображения на лъвове. Бил е владение на венецианците. А лъвът на Свети Марко е техен символ. Защо се чудиш толкова?
– Не се чудя. Видях барелефа и попитах, какво толкова? Значи Васил, освен всичко друго, е и един от четирите евангелисти? Охо! Това ли символизират четирите животни около Божия престол? Евангелистите? Чувал съм, че синьор Игнацио бил изкушен в писането, дори написал едно стихотворение… Просто ми е интересно!
– Питаш за Васил-Игнацио, когото видя само веднъж и за кратко, и него го помниш, а Сюе – не? Как така?
– Сега, като казваш, като че ли започвам да си припомням. Как е Сюе?
– Мъртва е! Загина, малко след като ти изчезна.
– Съжалявам да го чуя. Моите съболезнования!
– Ти ми изказваш съболезнования? Ти?
Алибей чак се задъха от възмущение. Наоколо притъмня, а часовникът на една от близките сгради показваше едва единайсет часа. После стрелките му започнаха бясно да се въртят и спряха на 17 часа. Слънцето се показа отново, но вече беше ниско над хоризонта и продължаваше да потъва. Стана хладно.
Дяволоидът понечи да каже нещо, но Габриел го смушка и той замълча. Четиримата минаха под арката и след няколко минути вече влизаха в четвъртития двор във вътрешността на Цитаделата.
Посрещна ги професор Висконти.
– Имам новина! – каза той.
/Следва/
youtube.com/watch?v=YKv8RFhBW7E
youtube.com/watch?v=8NUzn7sOrdQ
youtube.com/watch?v=F-Hbm-_j0xk
1. Хало – (гр.: ἅλως – аура, нимб, ореол) е оптичен феномен, създаден от ледени кристали и образуващ цветни или бели дъги и други форми в небето. Много често се образува около Слънцето или Луната, но всъщност може да бъде навсякъде по небето. Галактиките също имат хало – облак от газ и вероятно невидима тъмна материя, който ги обгръща, резултат от сблъсъка им със звезди и други галактики.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados