Разговор между Критиците дяволоид и ангел

   – Пак ни прецакаха!

  – Щоо?

  – Не ни включиха в епилога. Знаех си аз! Сега ще трябва да се възнасяме при „духовните“ тахиони. Не искам пък! Рано ми е. Това е отмъщение на Мирабела, знам аз! Задето я баламосвахме с формата на Вселената!

  – Аз не съм я баламосвал.

  – Не си измивай ръцете като Пилат Понтийски. И двамата сме в кюпа, тоест – Под чертата.

  – Не сме сега, бе! Все не гледаш! Мирабела ни написа специален епилог. Критически. А ти я подозираш в отмъстителност.

  – Кога това?

  – Сега.

  – Сега, я! А питаш ли ме какъв страх съм брал, докато си нямахме епилог? Викам си – въх, отидохме, млади зелени, в Критическата!

  – В коя Критическа?

  – Градината, бе! Ти коя си помисли?

  – Ами като каза „млади и зелени“…

  – Ами в градините какво растат – млади и зелени неща – фиданки, цветя и разни други прекрасности.

  – Ти – фиданка? А стига, бе!

  – Все тая! Мисълта ми беше, че много ги въздигна Мирабела тия тахиони. А те могат да са и зли. Подриват стабилността!

  – Коя стабилност?

  – Вселенската, коя друга? Нали всичко се стреми към положение с най-ниска енергия.

  – Е?

  – И най-ниското положение е нула. Липса на енергия.

  – Е?

  – Е, е! Обаче има тахиони и с отрицателна енергия. Значи под нулата. И както си стои Вселената в блажено стабилно състояние, бух! Проваля се още по-надолу! Фалшиво било стабилното!

  – Като нас с теб. Блаженстваме си Под чертата и си викаме – по-надолу няма накъде, а то – имало!

  – И бух – в коментарите! Хи-хи!

  – Ето защо, значи, непрекъснато ме напъва отвътре да скачам. Стремя се към стабилност.

  – Тя тая стабилност… Аз пък не искам да съм стабилен! Искам да съм пълен с енергия и да си се шматкам из ада, колкото си искам. А Мирабела ги покачи тия отрицателни тахиони чак в рая!

  – Защото са имагинерни – нямат маса. Едни такива нематериални, духовни нещица!

  – Ами злите духове? А? Има и такива.

  – Да, те са като Луцифер. Паднали.

  – Къде, в коментарите ли? Хи-хи!

  – Абе има някои луцифериански коментари, не споря!

  – Видя ли? Той Пата затова си мечтае за заглавието.

  – Пата, в рая? No way!

  – И аз така си викам.

  – Да си стои стабилно в ада, и това си е! Ха-ха! Той и Алибей много скачаше, ама виж докъде стигна?

  – Той се покая и вече не скача. Добре де, и ние се уредихме.

  – Обаче ти напразно обвиняваш Мирабела. Тя вече написа за злите тахиони. Изпревари те тоя път!

  – Кога, бе?

  – Съвсем наскоро, при една от редакциите. Има-няма няколко еона оттогава, ха-ха! И сега ти си еон епигон, не тя!

  – Аз си мислех, че говориш за седем дни, а ти – еони! Има тука нещо мътно с тия преводи, а? На гръцки ден е имера. Включва думата ера. Което е доста повече от ден. А представката ими- означава полу. Например полувреме на гръцки е имихронио.

  – Айде, пак към футбола те отнесе! Та на какъв език било това, викаш? На гръцки, на латински?

  – На българоезически, хи-хи!

  – Нагласявки!

  – Не, бе, има там в Библията някакви времена и полувремена, та затова. Може за ери да става въпрос. Аз само прилагам Теорията на Тай. То и епоха на гръцки означава и век, и сезон. Нерде 100 години, нерде три месеца. Може пък Илинда да има повече време да оправи кашата, забъркана от Мирабела.

  – Каква каша пак те гони, бе колега?

  – Гони ме тя! Мирабела обеща да изясни нещата с различните интерпретации и да каже коя е правилната, а сега се оплете още повече. То не бяха струни, то не бяха квантови пенливи супи, че точки на сингулярности, че Големи взривове и топлинна смърт на Вселената… че пеперуди, футболни топки, пясъчни часовници и какво ли още не! Ами стига, де! Да каже едно! Само обърква читателите!

  – То футболната топка ти я измисли, не помниш ли?

  – Аз за по-нагледно. Нали има вътре плондер, като един от сферичните модели, пък тя…

  – Тя, тя! Тя представя всички теории.

  – Ама ги е смесила, а някои от тях се взаимоизключват. Пълна каша, ти казвам!

  – Е,  това не е научен трактат или учебник по физика. Пък и самите учени още не са се разбрали коя от теориите е вярната. Мирабела откъде да знае?

  – Ами като не знае, да си избере една и да се придържа към нея. Ясно, стройно и логично.

  – Ами те всички са логични, обаче само една е вярната!

  – Мда! Е, аз поне си изразих резервите. Тя да си се оправя.

  – Няма вече накъде, романът свърши.

  – Знаех си аз, че ще оплеска всичко. Ама ти – Мирабела, та Мирабела. И сега какво? Да казваме ли вече „сбогом“ на читателите?

  – Кои читатели, викаш? Хи-хи! По-добре да им кажем „Довиждане!“ Току-виж, в следващата Книга сме се оказали в заглавието.

  – Мечтай си ти! Ама ако е като тази, не знам дали е за завиждане…

  – Аз съм си мечтател и ще си мечтая, забранено ли е?

  – Само Паули може да забранява. Но нас това не ни лови. Ние сме си двама антиподи и сме си на нашето ниво – Под чертата. И с кран не могат ни мръдна.

  – Абе, де да знам. Мотаеше се тука някаква Мичка… Тя беше фотон – погълнахме я, подскочихме нагоре към полето и после я изплюхме и пак се върнахме, където ни е мястото.

  – Тихо, че ако ни чуе, мноого ще се засегне!

  – Нека! Тя няма думата, а Мирабела.

  – Ти сега подмазваш ли се?

  – Аз? Че за какво? Романът най-после свърши и сега съм айляк.

  – Шшшт! Пак ще ни обвинят! Нахлузвай кавичките!

  – За какво това? Хи-хи! Звездичка да слагам ли?

  – Абе ти в коя част още живееш? Няма вече звездички, има индекси.

  – Ами аз съм отпреди Новата редакция.

  – Скачай тогава в Новата… ера ли е, еон ли, ден ли, не знам, и не бъди толкова назадничав!

  – Ама ти пак обиждаш! И продължаваш да се хилиш. Млък, бе!

  – Който се смее последен… 

  – Довижданеее!

                                                         /Край на Критическия епилог. Хи-хи!/