CUBA LIBRE!
Самолетът на Джет Еър току що беше кацнал, когато разбитото от дълга употреба автобусче се приближи до стълбичкат, по която слизаха първите летовници.
Последен на вратата на малкия Еърбъс се показа мъж на около 45 години, облечен целият в бяло, както се обличат богатите европейци, пристигащи на Острова на Свободата. Мъжът спря на входа, глътна порция нагорещен въздух, напоен с морски аромати, огледа пейзажа и скромната сграда на летището, извади от джоба на безупречно белия си панталон кутия тънки пурети. Взе една, опипа я с изящните си пръсти на професионален пианист, сложи я в устата си, извади златна запалка “Картие” и след секунди вече всмукваше жадно ароматния дим. Мъжът никак не бързаше, въпреки че целият автобус с петдесетина пътници на борда чакаха него. Наземната стюардеса леко нервничеше, но свикнала на капризите на богатите летовници, стискаше зъби. Шофьорът на автобуса вече два пъти беше натиснал подканващо клаксона, когато мъжът бавно се насочи към първите стъпала на паянтовата стълбичка и заслиза по нея, сякаш вървеше по червения килим на кинофестивала в Кан.
След кратко пътуване до невзрачната сграда на аерогарата, дългите паспортни формалности в тази “свободна” страна, пътниците се настаниха в специалния автобус, който щеше да ги закара до Санта Лусия, целта на тяхното пътуване, където в течение на осем дни щяха да се любуват на горещите пясъци на плажа и да се разхлаждат в това райско кътче на Атлантическия океан, тук, в тропиците на Куба.
След 95-минутно пътуване в климатизирания автобус на “ Нолитурс”, летовниците пристигнаха в Санта Лусия. Пред администрацията на хотела вече имаше солидна опашка, когато мъжът в бяло, придружаван от красива кубинка в униформа, подаде документите си на главния администратор. Явно беше ВИП-гост. Дадоха му картонче с номера на вилата и ключовете на съответната стая. Двама младежи, облечени в черни панталони и снежнобели ризи, взеха багажа на гостенина и го придружиха до крайбрежната вила номер три, където беше стаята на господина. Изкачиха десетината стъпала и в края на коридора отвориха вратата на стая номер едно, за да настанят господина. Пожелаха му приятно прекарване на ваканцията, прибраха десетте долара бакшиш, благодариха неколкократно за богатото възнаграждение и си тръгнаха усмихнати.Току що бяха получили по половин месечна заплата.
Жорж хвърли бегъл поглед към отворената врата на банята, разходи очите си из скромно обзаведената, но обширна стая и излезе на огромната тераса, която опасваше цялата сграда на вилата. Между отделните части на терасата, обособяващи съответните стаи, имаше ниски прегради от цветно декоративно армирано стъкло в метална рамка. На терасата му бяха поставени два шезлонга и малка стойка за простиране, която дискретно беше завряна в отдалечения край на терасата. Между шезлонгите имаше и бяла пластмасова масичка.
Жорж съблече ризата и седна в единия от столовете. Взе нова пурета, запали я и очите му се зареяха по морската шир.
В близост до брега водата имаше цвета на разтопен смарагд, но с отдалечаването си преминаваше в наситено синьо, за да премине в много тъмнозелено някъде на хоризонта. Точно пред неговата част на терасата извисяваха снага няколко палми и гора от фикуси. А под тях градината беше покрита с най-различни екзотични цветя и растения, с цъфтящи многоцветни кактуси и нему неизвестни цветни храсти от кубинската флора. Няколко водни фонтана се въртяха наляво и надясно, за да разпръскват живителната влага по тревните площи на парка и цветните лехи, поддържани старателно.
Границата между зелените и сините води на океана се очертаваше от тъмна ивица коралови рифове, които бяха естествена преграда за хищните акули, които обитаваха тези кристално чисти води. Така плажовете бяха безопасни за летуващите чужденци. Около тези рифове се намираха и огромно количество огромни красиви рапани, които местните младежи вадеха, чистеха и продаваха на безценица на жадните за сувенири курортисти.
Часът беше шест след обяд, но тропическото слънце все още печеше силно и въздухът не трепваше, за да поразхлади изморените от дългото пътуване летовници.
Жорж стана, отиде до малкото хладилниче и беше приятно изненадан, когато в него намери ледено студен нектар от гуава. Наля си пълна чаша, която изпи почти "на екс”, наля си втора, в която добави половин мини-шишенце Бакарди и се върна на терасата.
Тихото плискане на прибоя му действаше успокоително и отмарящо. Отпуснал се в шезлонга и забравил за всички светски и житейски проблеми, Жорж искаше да забрави напълно живота отвъд океана, съществуването на света извън тази тераса. Затова беше предприел това пътуване, за да забрави, да смени обстановката, климата и даже навиците си.
Така, изложил торса си на палещите лъчи на залязващото слънце, Жорж седя дълго в тишината и уюта на терасата, пушейки пурите си и поглъщайки малки глътки от лекия коктейл, родил се спонтанно от наличните продукти.
Жорж Вание скоро беше навършил петдесет, но годините въобще не му личаха. Имаше атлетическо телосложение, широки рамене, тесен таз, висок около метър и осемдесет и пет. Кожата му беше матова по рождение и затова бързо набираше тен. Лицето му беше с остри черти, а мощните челюсти му придаваха доста примитивен вид, въпреки силно интелектуалното му излъчване. Но онова, което шокираше всеки, който го срещаше за пръв път, бяха очите му. Необикновеният тъмнозелен цвят, осеян с тънки нишки с цвета на старо злато, правеше погледа му толкова необикновен и хипнотизиращ. Въпреки студенината, която излъчваха, очите му сякаш галеха като нежна ръчичка всичко, до което се докосваха. Дълбоки и пълни със светлина, очите му лежаха на лицето му под сянката на гъсти, дебели вежди, надвиснали над тези изумрудени бездни като черни градоносни облаци. Устните му бяха плътни и сякаш някаква загадъчна усмивка беше замръзнала върху тях за постоянно. Въпреки сериозното му изражение, в погледа му имаше нещо, което караше хората да му се доверяват безпрекословно.
Когато по навик хвърли поглед на часовника си, часът беше вече седем. Не беше слагал залък в устата си от сутринта, когато закусва в дома си в Париж. Като се има предвид часовата разлика, сега за него беше един часа през нощта. Почуства глад, стана, смени панталоните и ризата и тръгна към ресторанта, където щеше да се храни.
Само за пет минути от вилата, по главната алея на комплекса, стигна до голямата зала на ресторанта, който беше на принципа на “шведска маса”. Летовниците се самообслужваха, а сервитьорите имаха задачата да зареждат блок-масата с нови плата и да събират празните. В залата на ресторанта шумът от тракането на чинии, чаши и метални прибори се смесваше с шума от оживени разговори и коментари. Подгонен от тази какофония, Жорж се насочи към една голяма кръгла маса в дъното на ресторанта. Беше свободна. Седна и не беше още се огледал, когато двама безупречно облечени сервитьори се изправиха до него с усмивки за “добре дошъл”. Поръча си чаша бяло вино и риба на скара, които се появиха на масата му за броени секунди. И, докато се хранеше, двамата стояха на дискретно разстояние, готови да изпълнят, в рамките на техните възможности, всички желания на новия си клиент. Завършвайки вечерята с пълна фруктиера плодове и пет долара за милото посрещане, Жорж беше гост номер едно за следващите дни на своето пребиваване в хотел “Бризас” в Санта Лусия.
След едночасова разходка из парка на комплекса, Жорж отиде на площадката, където всяка вечер група млади музиканти, артисти, певци и танцьори забавляваха почиващите. Седна на последната маса пред денонощния бар и една руса кубинка с очарователна усмивка го попита какво желае. Искаше да опита прочутия коктейл с мента - мохито. Поседя до към 11 часа, изпи 3-4 “мохитос” и тръгна за вила номер три, където беше стаята му. В Париж вече беше 5 часът сутринта, клепачите му бяха започнали да натежават, беше време за сън. Отиде, обу банските си и тръгна към плажа. Поплува във все още топлата вода около половин час, разходи се по пясъка още толкова и тръгна към вилата.
Нощта беше много топла, звездите тук изглеждаха огромни, сякаш ги гледаше с лупа. Лек бриз галеше голото му тяло и трябваше да употреби сила, за да изгони няколко комара, решили да съществуват за негова сметка. В тази първа кубинска нощ, освен жуженето на комарите, се чуваше единствено ритмичният шум на прибоя и приглушената музика от дискотеката, която беше на другия край на хотелския комплекс. В този час на нощта въздухът беше наситен със смесица от цветни аромати и мирис на морска вода и водорасли.
Тук-там се чуваше самотен зов на птица, а лекият вятър носеше от много далеч шума от отдавнашни морски битки и пиратски пиршества.
Жорж се усмихна на детската си фантазия, която го пренасяше в онези времена, когато тук е било пиратско свърталище и героите от романите на Емилио Салгари са отвличали неземни красавици за баснословен откуп, но, запленени от красотата им, са се отказвали от откупа и са ги запазвали за себе си. Мисълта му беше на пиратската фрегата и се чудеше как да постъпи с току що пленената испанска принцеса, когато пътя му към вилата пресече гола женска фигура, издялана от абаносово дърво от неизвестен скулптор. При вида на това видение, облечено само с тъмнината на горещата кубинска нощ, Жорж трепна, спря за десети от секундата, съзерцавайки съвършенството на изваяната фигура. Жената отмина, без да даде вид, че го е забелязала и само след броени секунди прохладните води на Атлантика я бяха погълнали. Жорж направи още няколко крачки, не можа да се сдържи да не се обърне, за да види още веднъж това прекрасно видение, но откъм морето се чуваше само прибоят и крясъците на албатросите.
В Париж хората вече пиеха първото си кафе за деня и закусваха с дъхави кроасани, седнали в кафенетата по тротоарите на Шан-з-Елизе.
(следва)
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados