Цугцванг

 Често сънувам. Прекалено често. Млада жена стои над мен и плаче, но аз не мога да направя нищо. Не мога да я заговоря, да я попитам коя е, макар че сякаш знам, но не мога да се досетя. После мътният образ на съня изчезва.

 За първи път го срещнах в парка. Тъкмо подреждах фигурите след поредната ми победа над старчето с артрита, когато той дойде и ме попита дали искам да изиграем една партия. Съгласих се и още съжалявам. Човърка ме нещо в стомаха, надига се към сърцето ми, шепне ми в ушите, че съм бил надигран от момче, и не ме оставя да спя. Исках реванш. Трябваше ми реванш, инак хилещата се физиономия на старчето с артрита щеше да ми докара кошмари. Разхождаше се наляво-надясно из парка, кръстосваше го като някой зъл дух, като ме видеше само ми се ухилваше насреща, а малките деца ги беше страх от него. Наистина, сега като се замисля, с тия черни дрехи, по-стари и от него самия, приличаше досущ на смъртта. Оставаше само да помъкне и някоя коса със себе си.

Не зная колко време мина откакто с момчето изиграхме първата си партия. Отдавна вече загубих представа за времето. Не зная и как го намерих, просто се озовах пред него и му поисках реванш. Той се съгласи и аз за това съжалявам още повече. Разигра Френска защита, която предвидих и контрирах. Зарадвах се. Сърцето ми започна да се стопля, а тънкото дразнещо гласче беше замлъкнало. Тъкмо се чудех къде е старчето с артрита и тогава той се пръкна, сякаш от вдън земя, до една групичка от малки деца, които се развикаха и се втурнаха лудешки кое накъдето му видят очите. Извиках го да гледа, като преди това учтиво попитах младежът дали няма нещо против. Признавам си. Нарочно го попитах, за да го подразня. Виновен съм и глупавото гласче пак не спира да ми продънва ушите колко съм виновен.

- Не, разбира се. Нямам нищо против – отвърна младежът на моята молба, подпирайки се на дясната си ръка.

Сега като се замисля - малкият май успяваше да се сдържи, да не се засмее само и единствено чрез тази негова ръка. Здравата подпираше долната си челюст с нея.

Изигра, на пръв поглед, глупав ход - взе една от пешките пред царя ми със своя офицер.

Погледнах победоносно към старчето с артрита, а после и към момчето. Взех набързо офицера и в следващите четири хода бях матиран.

Тънкото гласче звънна в ушите ми. Каза ми само едно: „Ха, ха.”

- Господине, благодаря за партията - усмихна ми се приветливо насреща момчето и си подаде ръката.

Тогава не ù обърнах внимание. Стиснах я вяло, а междувременно се опитвах да не поглеждам към старчето с артрита.

 Не се чувствах добре.  Птичките спряха да пеят, слънцето вече не грееше по същия начин; короните на дърветата оголяха, през тях вече се виждаха мокрите бетонни постройки в края на парка, който стана безцветен и тих. Обикалях с поглед алеите, застлани с плътен слой прогнили, тъмнокафяви мокри листа. Децата и старчето ги нямаше. Бяха изчезнали.

Момчето се приближи, но сега „момчето” приличаше на мъж на средна възраст. Косата му беше тъмнокафява, буйна и права, а аз я бях запомнил руса и къдрава; по някога меките му детски бузи сега беше избила гъста черна брада, а живите момчешки очи, изпълнени с енергия и остроумие, бяха заменени с черни като ями, в които можеш да пропаднеш ако ги гледаш прекалено дълго. Бяха изморени, но все още силни.

Не видях откъде дойде. Погледна към другото място пред мраморната шахматна дъска, а после и към мен. Кимнах му в отговор и той седна. Започнахме да подреждаме фигурите с фанатично спокойствие. Аз бях с белите; белите са любимите ми фигури. Когато свършихме с подреждането, играх царски гамбит, а той отвърна отново с Френска защита. Тя му беше любимата.

Играеше опитно и умно; далеч по-умело от мен. Наслаждавах се на ходовете му и се стараех да отвръщам по възможно най-добрия начин.

Забелязах, че той се е втренчил в мен. Погледнах към него въпросително. Не можах да прочета нищо по каменното му лице.

- Искате ли да кажете нещо? - попитах.

- Не.

Но нервният му поглед остана съсредоточен в мен. Той не го свали нито за момент.  Дясната ми ръка, с която тъкмо местех една пешка, замръзна във въздуха.

- Не разбирам, приятелю. От какво се притесняваш?

- Премести пешката напред. Не вземай офицера.

- Аз… аз, откъде знаеш? Защо?

Той повдигна рамене. Продължаваше да ме гледа. Трябваше да местя пешката, щом един път съм я хванал. Реших да рискувам; взех офицера. Мъжът свали погледа си от мен. След четири хода бях матиран. Нямаше как да го избегна.

Той стана и закопча якето си. Огледа се, сякаш, за да се увери, че сме сами, и после каза:

- Не вземай офицера!

Кимна ми и си отиде.

Казах едно „Пфу”, разтрих очите си с пръсти и чух пак звънкото гласче в главата ми: „Падна ли? Падна ли или така ми се стори? Май падна, а?”.

Не млъкна. Писнаха ми ушите от него. Покрих лицето си с длани с надеждата, че така поне малко ще си почина.

 Задуха леден вятър. Паркът беше изцяло покрит от бяла пелена; клоните на дърветата бяха натежали от мокрия сняг, който продължаваше неумолимо да се сипе и да ги затрупва още повече. Стоях точно в центъра на парка  - място, на което се пресичаха всички алеи и образуваха малко площадче с мраморна шахматна дъска в средата и два стола от двете й страни.

Чувствах се слаб и отпаднал. Трудно си поемах малки глътки от студения въздух, който бързо накара кръвта да се отдръпне от устните ми като от прокажен и да ги остави тъмносини. Стоях срещу мраморната дъска и я гледах. Вятърът ме бутна отзад и под неговия напор седнах на стола зад белите фигури. Гърбът ми изтръпна. Наместих се на стола и когато погледнах към мястото срещу мен, там седеше възрастен мъж със старо яке, което някога е било бяло, а сега цветът му не можеше да се определи. Косата му обаче беше бяла, бяла като снега и много къса. Кимна ми за поздрав и когато ме погледна със светлосините си очи аз потръпнах от студенина.

- Този път ще играем за време.

Погледнах надясно, откъдето дойдоха думите. Старчето беше впило изкривените си от артрита пръсти в един шахматен часовник и го тупна отстрани на мраморната дъска. Не можех да видя колко време имаме, то беше обърнало циферблата на часовника към себе си.

- Започвайте, започвайте – ухили се старчето.

Започнах с царски гамбит и тупнах копчето на часовника. Постепенно в играта бяха включени почти всички фигури, а леденият вятър се беше превърнал в ледена виелица, която накара парка да потъне в белота.

Старчето с артрита стоеше отдясно, поглеждаше от време на време часовника, а после и нас. Беше ми твърде студено, за да говоря.

- Шах от кон – каза мъжът със сините очи.

Не беше длъжен да съобщава това. Кимнах и взех коня му с моята царица, отдалечавайки я по този начин от царя си. Преглътнах едва-едва и натиснах копчето на часовника. Усетих силния поглед на сините очи. Разбрах, че съм направил грешен ход.

След няколко хода скрих царя си с рокада. Също грешен ход. Няколко студени тръпки се забиха в гърба ми и ме разтресоха.

Мъжът премести белия си офицер така, че да може да бие по една от пешките пред царя ми. Тънкото гласче, което ехидно ми се подиграваше, сега беше заменено от дълбок, далечен глас, който тихичко ми нашепваше нещо. Изиграхме още няколко подготвителни хода - и двамата построявахме атаката си. Въпросът беше, чий план е по-ефикасен, кой е по-досетливият.

Мъжът взе една от пешките пред царя ми, като по този начин го жертва. Веднага повдигнах съседната по диагонал пешка, но спрях ръката си във въздуха. Огледах се. Всичко беше притихнало. Чух тежкото преглъщане на възрастния мъж срещу мен. Открих, че съм почти изцяло схванат от студ; можех да движа само дясната си ръка.

- Някога един мъж ми каза нещо. Аз… аз… - заекнах и замлъкнах.

- Явно трудно се справяте срещу Френска защита? Тя ми е любимата- отвърна мъжът срещу мен.

Все още се беше вторачил в мен. Старчето с артрита изръмжа яростно.

- Хайде, давай. Мести! – каза то извън себе си.

В тишината гласът му звучеше странно. Понечих да довърша хода си- да взема офицера. Шепотът изведнъж се превърна във вик, който ме оглуши.

Пуснах пешката на полето до офицера и ударих копчето на часовника със сила. Вдигнах уплашения си поглед към мъжът със сините очи. Той се усмихна и кимна, а после фигурата му избледня. Старчето с артрита ми се ухили. Всичко се превърна в един мътен образ и после избледня.

 Млада жена стоеше над мен и ми шепнеше в ухото. Събудих се с ужасно главоболие, докато тя ме галеше по главата.

- Здравей, мили – каза тя.

- Здрасти.

Чувствах се слаб и отпаднал, само че нещо дълбоко в мен беше много силно.

- Къде съм?

- В болницата. Не помниш ли?

- Не.

- Сънува ли нещо?

- Не… не зная. Защо?

- Беше в кома. Много се радвам, че вече си тук, скъпи. Наистина много.

- Благодаря ти.

- Не помниш коя съм, нали? Нищо… нищо. Ето – взех ти една книга от библиотеката.

Ти толкова обичаше шах.

Сетих се за нещо. Някой някога ми беше казал за него. Взех бързо книгата от ръцете на жената. Беше стара, овехтяла и многократно използвана книга. Потърсих в упътването „Френска защита”, отгърнах на посочената страница. По средата на нея с черен маркер беше написано „Не вземай офицера!”.

- Дали сънувах?

- Моля?

- Попита ме дали съм сънувал. Сега се сетих, че сънувах нещо.

- Какво?

- Не зная или не помня. Образът на съня ми е малко мътен. Какво ми шепнеше в ухото? Мисля че това беше много важно.

- Шепнех ти „Това е сън, скъпи. Повярвай на себе си и излез от него.”

На болничната маса имаше химикалка. Взех я и започнах да пиша върху дланта си.

- Не помня нищо, извинявай.

- Няма проблем. Ще си спомниш всичко. Аз ще ти помогна.

- Предполагам това е била любимата ми книга, нали?

- Да.

Обърнах книгата към жената така, че надписът ясно да се вижда. След това обърнах и дланта си към нея.

- Почеркът е еднакъв - каза тя изненадана.

- Да - кимнах.

На дланта си бях написал същото – „Не вземай офицера!”

- Какъв цвят са ми очите?

Тя ме погледна изненадано.

- Кафяви, разбира се. Човек може да се изгуби в тях. Почти черни са.