Цветето на Богдан

                              Не знам доколко историята е автентична, разказаха ми я спонтанно и с блясък в очите, но ако още вярвам на подобни случаи, то не е от юнашко доверие. Просто трагизма и величието и ме заплениха… И почувствах гордост, че съм роден от българка…                      

                         Беше септември – 1913 година.

                         Есента се оказа плодовита. Всичко посадено се отплащаше за труд а на стопаните си, но по дворове, градини, бахчи и нивя, мъже не се виждаха. Мяркаха се само черните чумбери на по-старите и белите забрадки на по-младите жени, които воюваха със земята, докато синовете и мъжете им воюваха за България.

                       Откакто мобилизираха Богдан, свекървата и току що доведената снаха се сближиха дотолкова, че станаха неразделни. Неволята, мъката и надеждата ги сплотиха. За половин година, старата успя да научи снаха си на всичко, което знаеше. Цвета заякна, но си остана все така миловидна, нежна и крехка. Освен, че готвеше можеше и фурна да напали, и хляб да опече. Можеше всичко. Работата спасяваше от отчаянието, а дните идваха и си отиваха бързо.

              По едно време се разнесе мълвата, че войната свършила. Лицата и на двете жени светнаха. Надеждата и очакването ги направиха още по-задружни. Засяха и засадиха всичко и зачакаха…

              Тоя път нямаше делегации, нито тържествено представяне, както когато връчваха повиквателната. Привечер дойде на кон непознат околийски стражар, попита тук ли живее Богдан и им подаде един триъгълен запечатан плик. Съобщението, че Богдан е загинал геройски в битката при Чаталджа не само, че пристигна с два месеца закъснение, но и преобърна всичко. Започна нова, Междусъюзническа война, която почти застъпи първата. И свекървата се срина изведнъж. Много и дойдоха три войни с два курбана…Здравата и калена  българка не издържа новото изпитание. Престана да говори. Само за седмица отслабна, смали се, прегърби се, очите и  хлътнаха дълбоко под веждите. Втората седмица краката почнаха да не я държат и все гледаше да поседне или полегне на одъра. На третата престана да се храни. Не можеше да става. Пийваше само водица. В четвъртъка не се събуди…

И Цвета остана сама. Толкова сама, че повече не можеше да бъде. Животът стовари върху крехките и до вчера момичешки плещи целия товар на военния битовизъм, без да се съобразява с нищо и без да и спести нещо. Четиридесет дена изминаха като четири. Още тръпна, с подпухнали от плач очи, тя за да не мисли и за да не плаче толкова, се спукваше от работа. А работа, колкото искаш. Без да иска беше улучила най-болезнения, но и  най-лесен начин да забрави теглилата си. Вечер, затваряше кокошките, и двете козички, подхвърляше комат хляб на Караман, хапваше каквото спържи в тигана и с лягането на одъра, заспиваше веднага. Изтощения и организъм реагираше на умората, като не даваше на мозъка да разсъждава много, много и така се самоспасяваше.              

По икиндия, Цвета току се бе върнала от бахчата, когато Караман залая и тя дочу далечен тропот на каруца в съпровод на писклив лай на друго, чуждо  куче. Не след дълго, пред вратника спря каруца от която малко трудно слезе мъж облякъл домашно тъкана конопена риза в шаячен военен клин и накуцвайки, заметна поводите на кола на вратника.

- Ехееееййййй!   Има ли някой  вътре?

Цвета се дръпна от прозореца, забради се с черния чумбер и чак след това излезе пред пруста.

- Какво има, кого търсиш тука бре? – попита тя грубо и недоверчиво, без да помръдне.

- Тебе търся, булка. Ти си Цвета, нали? Я ела насам да се видим, я… Ти ли си Цвета?

- Откъде ми знаеш името, аз не те познавам.

- Аз съм Петър. От Пищибрегово съм, булка. С Богдан заедно на фронта се бихме, побратими станахме и заръка от него имам да ти се обадя, ако оцелея. Та затова съм тука сега.

Цвета вдигна гривната и отвори. Видя насреща си среден на ръст, млад,  мъж с брадясало, предварително застаряло, но приветливо, добродушно лице. Мъжът бръкна под седалката зад предната задънка на каруцата, извади оттам неголям зелен вързоп и влезе след Цвета.

- Ха сполай ти Петре! Добре си дошъл! Седни туканка, аз сегинка идвам – посочи тя скованата под асмата дървена пейка и влезе в къщата. Скоро се върна с малка паралия и трикрако столче и пак влезе вътре. Втория път принесе една шарена стомна  вода, шише ракия и чашка, наля и го погледна из под черната забрадка очаквателно със сухи вече изплакани очи.

- Бог да го прости Богдан! Няма го вече, Петре. Чаках го,  както се дете чака. Девет месеца го чаках и какво? Ни дете, ни него дочаках. Нова война дочаках.  Съобщение дочаках, че няма да се върне…Тебе дочаках, за него да ми разправяш… Думай сега.

- Бог да го прости, булка! Голям мъж, смел мъж беше, така да знаеш и такъв да го помниш.

Припознахме се с него, още когато ни разпределяха за фронта. И нали сме си горе-долу селски, от един край сме, де, оставиха ни в една рота.  Побратими станахме и всичко споделяхме.  Оттогава, до последния му ден, все заедно бяхме. Всеки другия пазеше, а Господ вардеше всинца ни. И да знаеш, все ти му беше и в главата, и в устата. Ти, после майка му, после къщата. Как си го омагьосала, не знам. Ти, та ти. Цветето, та Цветето…      

От ракийката ли, от спомените ли, но Петър се отпусна и думите му потекоха. И колкото повече разказваше, толкова повече се вживяваше. Само за смъртта на Богдан послъга, като пропусна истината за снаряда, който го бе разкъсал, подменяйки го с куршум в сърцето.

- Та това беше, булка! А пък каквото ти нося тук е негово.

 Петър развърза малкия зелен вързоп. В избеляло зелено войнишко платнище, бяха обвити една омачкана войнишка фуражка с позеленял бронзов лъв на кокардата и един щик. Фуражката може и да беше поизмачкана, но щикът беше матов, като току що оксидиран. Личеше си, че Петър се бе погрижил за него…

Дните отново потекоха сиви и отрудени, такива, каквито бяха и досега, но вече имаше  нещо по-различно. Вечерите станаха други. Притъмнееше ли, тя вземаше шапката на Богдан, слагаше я на масата срещу себе си и вечеряше, разговаряйки с нея. Изтичаше втора седмица, откакто живота на Цвета определено се промени след посещението на Богдановия побратим. Самата тя се усещаше някак по-успокоена и подредена, а в пресъхналите и от плач очи вече, личеше зародиша на живинка. Не, че работата бе намаляла. Духът и се връщаше.

             Слънцето слизаше зад билото на планината, когато  яростния лай на Караман отново огласи околността. До мръкване оставаха още поне два-три часа. Цяло чудо щеше да е някой да я търси по никое време, когато всеки се прибираше от къра и гледаше да сколаса и със стоката и с вечерята.  Хубавото време не беше за приказки.

           - Ей, има ли някого? Хора има ли вътре? – извика плътен мъжки глас откъм пътната врата.

           - Има, има, провикна се Цвета, която викът завари в задния двор.Тоя път пред вратника стоеше друг мъж. Не беше Петър. Беше по-висок и по-едър, със светлокестенява, развяна от вятъра коса, разкопчана конопена риза и запретнати над лактите ръкави.  Това успя да види Цвета, докато отваряше малката вратничка.

            - Ха здрасти, булка! Аз съм Петко от Татулово. Конят ми избяга, та цял ден обикалям да го търся. Капнал съм. Я ти, я стопанина ти, да сте мяркали един рижав кон? Ще ми дадеш ли малко студена водица да пийна, че връщане ме чака.

            - Цвета съм аз. Цвета, вдовицата на Богдан. Ако не го знаеш, сигурно си чувал за него. Кон днес не съм виждала тъдява. Влез да ти сипя вода, че много още път имаш. Сядай под асмата, сега се връщам.

            Не видя преценяващия, похотливо опипващ поглед на мъжа,  който я сподири когато се обърна да влезе в къщи. Нито чу мисълта в главата му, че оня глупак, който го качи в каруцата преди седмица и му разправи фронтовите си подвизи докато го караше в Пищибрегово уж тикли за къща да купува, беше прав и много точен в описанието си. Вдовицата наистина ловеше окото не само с красотата си. Трудът още не бе успял да я съсипе. Беше крехка и сочна. Бе сигурен че нещастните винаги откликват на нещастието. И не се излъга             

             Цвета се върна с едно голямо алуминиево канче студена вода, подаде го на неканения гостенин и остана права. Мъжът разбра негласната покана да си тръгва и веднага се опита да завърже разговор, но му отговаряха кратко и с нежелание. Допи водата, която беше останала и тежко се надигна.

                - Сполай ти, булка! Ха сипни ми още малко.

                Жената взе подаденото канче и се върна в мутвака. Не бе усетила кога е тръгнал след нея. Точно когато се наведе да гребне с канчето от калайдисаното котле, две силни ръце прихванаха кръста и, и мъжът я привлече към себе си. Въпреки уплахата, тя успя да се извърне внезапно и с всичка сила стовари канчето върху главата на похитителя си, но от замаха водата се изплиска и ударът не придоби желаната от нея сила. Все едно нищо не почувства. Вместо да се ядоса, той се разсмя и я обърна с лице към себе си. Гърдите и  под бялата риза се вдигаха и спускаха учестено. От гърлото, вместо викове и писъци, излизаше свирепо, нечовешко хриптене, но менгемето на ръцете му все по-силно я стягаше и вече я държеше плътно прилепена към него. Малко преди да остане без сили, тя рязко се дръпна изви се като змия и силно го захапа за врата. Усети острите и ситни зъби да пробиват плътта и топла, солена течност да се стича в устата и. Целеше се в дебелата жила на врата му с инстинкта на животно, без някой да я е учил, че точно там е пътя на сънната артерия и всяко нейно нараняване можеше да е фатално за потърпевшия… Заболя го, а няма на тоя свят побойник, който да обича да го боли. Отблъсна я назад и юмрукът му безжалостно се стовари в главата и. Последното, което видя бе яркия блясък на някакво избухване. По нататък Цвета не помнеше нищо…

             Събуди се посред нощ, в леглото на свекърва си, гола и безпомощна, а до нея похъркваше похитителя и. Главата я болеше непоносимо. Опита да се изправи. Безуспешно. Беше вързана точно както бе вързан и Караман. За врата, с тънкия кожен ремък от панталона на насилника. Всичко я болеше. Не искаше да усложнява повече и без това незавидното си положение. Не можа да мигне до сутринта, но и не помръдна.

           На сутринта от унеса я извади дрезгав, чужд и непознат глас:

            - Хайде, дигай се, кучко хаплива, недочукана. Сега закуска искам, иначе ще те спукам от бой и е…е, така да знаеш. Пръжни четири-пет яйца, гладен съм. И хич да се не опитваш да бягаш. Ще те стигна и където те стигна, там  ще те оставя. Турям те на дървата, дето сте ги наредили под навеса и драскам клечката. И ти, и къщата ще изчезнете та и сажди нема да останат от вас. Да ви се чуди човек що щете в тая пустош.

                        Изнасилванията и побоищата продължиха. На третия ден той вече си вярваше, че е успял да я превъзпита. Почувствал се господар на положението, започна да фамилиарничи. Бяха седнали на масата в нейната стая и още снощен, той дрънкаше цинизми за превратностите в живота на вдовиците, когато забеляза, че тя въобще не го слуша, а погледът и бе втренчен във фуражката отгоре на гардероба. Ядоса се.

               - Това ли ти донесе оня смотаняк от Пищибрегово? Армаган от твоя некадърник. И какво си я загледала толкова, фуражка, като фуражка. Военен боклук. Стана, пресегна се, взе фуражката на Богдан и я изхвърли през отворения прозорец.  Цвета потрепери, надигна се и излезе от стаята. Отиде до двора, прибра шапката, изтупа я, приглади я с ръка и я върна където си беше. Още докато се надигаше на пръсти да я остави, погледът и попадна на щика. Май само той бе останал незабелязан и си стоеше на мястото, където го беше оставила. А тя, бе изпаднала в транс. Синините под очите и бяха станали морави, а в зениците и проблясваха пламъци. Докато принасяше бутилката с ракията, ръката и автоматично се пресегна и откачи щика.

                 Прониза го още докато пиеше от бутилката, отметнал глава назад. Откъде взе тая сила и какъв беше тоя удар та с хирургическа точност попадна точно в сърцето, бе необяснимо. Той дори не разбра, че умира. Широко отворените му очи и уста изразяваха по-скоро почуда отколкото болка. Най-напред бутилката се изхлузи от ръката му, после и главата се наклони на една страна, от устата потече тънка струйка кръв, коленете потръпнаха, а учудения му поглед се насочи надолу сякаш търсеше това, което току що бе изгубил.  

                   Наближаваше обяд, когато вратничката на двора се отвори и оттам излезе жена, цялата облечена в бяло и заситни по коларския път, надолу към реката. Вървеше бързо, припряно и уверено, като човек, който знае къде отива. Когато стигна до вира, въобще не спря, само дето забави ход продължавайки бавно да влиза все по-навътре и да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко във водата.

                   Цвета погледна надолу едва когато усети, че водата стигна гърдите и. Това, което видя във водното огледало я порази и тя застина. До нейното отражение, току до лицето си, видя и лицето на Богдан. Очите му я гледаха гневно и с укор.            

                   Заднешком излезе на брега и тичешком се върна в къщата. Прихвана стихналия вече гостенин и го завлече под навеса с дървата, подготвени и подредени от Богдан за продан. Имаше около двайсетина кубика. Опря го на един куп и с триста зора го просна върху него. Съблече го. Награби дрехите и влезе при огнището. Скоро от комина се заиздига гъст, черен дим. Не беше минал и половин час, когато Цвета отново излезе от къщата, тоя път цялата в  черно. Носеше  цедило на гърба, тубичка газ в едната ръка, а бялата  рокля, косичника и  пафтите на свекърва и бяха в другата. Когато стигна до навеса, покри убития с роклята, постави пафтите и косичника върху нея и старателно поля дървата под него с цялата газ от тубичката. Излезе на двора и отвори големия вратник. Отвърза Караман и пусна козите, които от два дни това и чакаха – да хванат балкана. Кокошките не останаха по-назад. Върна се, драсна клечката и тръгна през гората без да се обърне нито веднъж.

              На заник слънце я настигна керван от житари, които се връщаха по селата си в полето, след успешна продажба на част от добитото жито. Старците  помогнаха на една войнишка вдовица да стигне до родното си село.

              Пожарът бе забелязан едва през нощта, когато заревото и неговите отблясъци осветиха половината планина. Дошлите на помощ съселяни не можаха да направят нищо. На другия ден всичко бе изгоряло, но изпод падналия покрив от каменни плочи още три дни излизаше дим. Когато разчистиха, всичко беше пепел, сред която комисията от селския наместник, общинския стражар и околийския пристав откри слитъци от почти разтопени пафти, овъглена женска коса запазила формата на плитка и силно обгоряла малка тенекиена туба, която по всяка вероятност е съдържала газ. Самозапалила се е горката, не е могла да издържи, постанови околийския и с това разследването приключи.

                Това бе останало от Цвета, това и погребаха. Погребаха я до свекърва и...

................                

                 Двадесет години по късно в селото, изглежда за да почете Цвета, по Черешова Задушница пристигна по-голямата и сестра - Цветана. Идваше от равнината с голяма конска каруца. Каруцата теглена от два врани коня я караше синът и – красив деветнадесет годишен момък с буен перчем светло-кестеняви коси, когото майка му обожаваше и който също се казваше Богдан.