Цветето на Богдан
Не знам доколко историята е автентична, разказаха ми я спонтанно и с блясък в очите, но ако още вярвам на подобни случаи, то не е от юнашко доверие. Просто трагизма и величието и ме заплениха… И почувствах гордост, че съм роден от българка…
Беше септември – 1913 година.
Есента се оказа плодовита. Всичко посадено се отплащаше за труд а на стопаните си, но по дворове, градини, бахчи и нивя, мъже не се виждаха. Мяркаха се само черните чумбери на по-старите и белите забрадки на по-младите жени, които воюваха със земята, докато синовете и мъжете им воюваха за България.
Откакто мобилизираха Богдан, свекървата и току що доведената снаха се сближиха дотолкова, че станаха неразделни. Неволята, мъката и надеждата ги сплотиха. За половин година, старата успя да научи снаха си на всичко, което знаеше. Цвета заякна, но си остана все така миловидна, нежна и крехка. Освен, че готвеше можеше и фурна да напали, и хляб да опече. Можеше всичко. Работата спасяваше от отчаянието, а дните ...