ЦВЕТНИ ПРОЗРЕНИЯ


  Очаквах я. Броях миговете. Бяха като съцветия на лоза… спираловидни багри, копиращи сладостта на битието. Спомнях си изминалите мигове от нашето кратко познанство - ярки, неукрепнали и неосъзнати. Търсех нейната любов, настоятелно я исках и знаех, че ще я постигна. Това ме доказваше пред мен самия, правеше ме щастлив в търсенето и намирането на цветните ароматни частички от времето, съединяващи се в един безкрай от очаквания и надежди…
  Пристигна. Покорна, чувствена, тежко дишаща, искряща като пенливо вино.
  - Искам те! - казах и не познах собствения си глас. Предисловията бяха излишни. Всичко беше излишно… Всичко, освен нас, двамата.
  - Да! - каза тихо.
  Отдадохме се един на друг - бурно и сладостно.
  Благодатното изпразване на залпове от чувства я разтърси цялата.
  - Искам те завинаги…
  - Имаш ме цялата.
  Когато приключихме, бе вече полунощ. Луната бледо напомняше за себе си, хвърляйки сребърни отблясъци по тялото ù. Това ме настървяваше да я гледам.
  - Много се гордея с теб!
  - Защото вече съм твоя ли?
  - Да, така е. Ще напиша книга за нас - толкова съм впечатлен. Аз съм в залеза на лятото или по-скоро в началото на есента и всичко това ме впечатлява… вълнува ме.
  - Знаеш ли? В Акаша всичко е записано - всеки звук, всяка мисъл, всяко чувство… всичко, което се е случило на Земята. Нали знаеш какво е Акаша?
  -Знам… Акаша е материята, с която е записано битието на Земята. Аз съм част от Акаша - значи съм обезсмъртена чрез тези записи.
  - Значи ставаме безсмъртни?
  - Да, разбира се! И сега, в този момент, аз съм едно общо чувство, аз съм аз с моите спомени, със спомените за родителите си, за децата си, за стремежите и мислите си, за надеждите и разочарованията си, с любовите си и с любовта си изобщо, със страховете и вярата си - всичко това съм аз. В Акаша го пише, но там събитията са във всяка част от времето, а аз съм един интеграл на всичко преживяно - един временно-пространствен интеграл. Затова аз плача, когато си мисля за майка си и татко си, а Акаша няма да плаче.
  Така мисля аз.
  - Обичам те, миличка, Много те обичам!
  Горд бях с нейните дълбоки, просветнали очи, изразяващи дълбока признателност. Двама клоняхме към възторга, непринудено отдадени един на друг. Младата ù кожа блестеше на лунната светлина, излъчваше аромат на билки. Запитах се: ”Защо такива мигове не са вечни?” 

  В книгата си обаче записах друго:

  “Ако бъдещето на човечеството е една обща конфигурация от нашите души, на един общ Вселенски мониторинг с мисията на Създател, то сега и тук няма никакво значение статуквото между хората като единици от общата човешка маса.
На втори план няма нищо потресаващо в различията между хората в тяхната съдба, защото общата ни цел е разширяване на Световната информационна банка, която е етап от преминаването от човешко към божествено.
На трето място стигам до извода, че ако времето е измерение, то човешкото бъдеще е само повторение, копиране на човешката обществена дейност на по-високо равнище.
На четвърто място: Човешкото бъдеще значи движение на човешкото общество в двете времеви посоки, което значи, че движението от настояще към бъдеще и обратно значи кратност и повторяемост.
На пето място стои въпросът за лидерството. Той е възможен в настоящия момент. В далечното бъдеще на обща кохерентна духовна единица от човешките души лидерството в миналото означава едно копиране на Създателя, на духовната единица, което ни кара да достигнем до шестото заключение, че копирането на Създателя е Вселенски основен закон.”


Радослав Райков

От същия автор:
„За нещото и нищото” в съавторство с Ангел Пирински и „Бих искал”