Дъщерята на Слънцето и Сянката- част 3

Нощта в онази част на Вал’Мира бе ефирна и мирна — небето приличаше на кристален купол, в който две светила, слънце и луна, се взираха едно в друго без да мигат.
Селото, в което Елейара и Мирандел бяха намерили подслон, блестеше меко — светлината се стичаше по стените на къщите като течно стъкло. Тук хората се бяха отрекли от Мрака: факлите горяха по цяла нощ, а прозорците не познаваха тъма.
Само в покоите на Елейара бе тъмно.

Тя спеше неспокойно. Дъхът ѝ беше накъсан, сякаш нещо я теглеше към пролуката между двата свята, а тя се съпротивляваше неистово.
Сънуваше.

В съня ѝ светът не беше разделен — беше безкрайна равна водна повърхност, в която отраженията на слънце и мрак се преливаха едно в друго. В центъра, плаваше тя — гола от мисли, без лице, без име, и отразена във всички измерения на пространството. От всяка реалност  я гледаха различни очи — едни в злато, други в черно. После световете се пропукаха. От пукнатините изтече сянка, гъста и жива, която обви всичко.

Гласът дойде не отвън, а отвътре:

„Не можеш да избягаш от онова, което си, Елейара. Светлината ти е просто Мракът, но с по-ясни контури.“

Тя опита да отговори, но думите не излизаха. Сянката придоби форма. Висока, изправена, благородна — като излята от нощта.

 Княз Тенебрил.

Когато очите му срещнаха нейните, мракът около нея засия.
Той пристъпи напред — тихо, като привидение, но пространството около тях се сви.
— Все още ли се боиш да произнесеш името ми? — попита той с усмивка, която можеше да стопи волята на света.

— Не се боя. Само не желая да те призовавам.

— Но вече го стори — отвърна Тенебрил. — Всеки път, когато отричаш тъмнината, тя се връща при мен, гладна.

Елейара се изправи в съня си.
— Остави ме. Твоите сенки нямат власт над мен.

— Нямат ли? — усмивката му се разшири. — И все пак ме сънуваш. Дори когато спиш под покрив от светлина, аз съм първият, когото погледът ти ще потърси.
Той се приближи още. 

— Кажи ми, дете на полумрака, какво мислиш, че ще се случи, когато престанеш да се бориш със себе си?

— Ще се изгубя.

— Не. Ще се намериш. Ще спреш да бъдеш раздвоена. Ще престанеш да изгаряш в Мрака и да те боли от Светлината.

Тя усети как въздухът се нажежава около нея. В него имаше топлина и страх, примамлива смесица от спокойствие и гибел.
— Ти искаш да ме направиш като себе си — прошепна тя.

Тенебрил я обиколи бавно, като хищник, който изучава плячката си, без да я докосва.
— Не, Елейара. Нямам интерес да те променям. Нужна си ми цяла. Светлината те научи да се криеш. Аз ще те науча да бъдеш.

— А после? Ще ме завладееш?

Той се наведе, очите му блестяха като две черни звезди.
— Не мога да завладея онова, което е естествена част от мен.

Тя изтръпна. Сянката му докосна кожата ѝ, но не като ръка, а като мисъл — като усещане за допир, който не боли, а смущава.

— Погледни ме, Елейара. — гласът му бе тих, като отдалечен зов от сърцето ѝ. — Виж в мен не врага, а онова, което светлината ти се страхува да признае.
— Не искам да виждам.
— Няма как.  Защото вече гледаш към него.

Светът в съня ѝ се изпари — и за миг тя видя себе си, отразена в очите му. Там нямаше грях, нито срам — само безкрайна дълбочина, в която тя се разпозна.

И тогава се събуди. Стаята беше тъмна. Въздухът — неподвижен.
Но Тенебрил стоеше до леглото ѝ. Не като видение, не като призрак — а като реалността, която тя вдишва.
Очите му светеха меко, почти човешки.

— Сънят беше подарък — каза той тихо. — Но истината, Елейара... тя принадлежи на будните.

Тя не помръдна. Само прошепна:
— Какво искаш от мен?

— Нищо, което вече не си решила да ми дадеш.

Тенебрил се отдалечи заднешком и застана до прозореца. Облегна се на рамката, сякаш беше обикновен човек. От черната му мантия се стичаха вълни от сянка, които се разтваряха във въздуха като дим от благовония. Маслодайна роза и ветивер.
Когато тя го погледна, той се усмихна — не с насмешка, а с тиха, почти нежна печал.

— Толкова малко светлина, — каза той, — и въпреки това тя винаги се бори да оцелее. Виждаш ли я? Пълзи по стените като дете, което се страхува, а не знае от какво точно.

— А ти ще я прогониш… — отвърна Елейара, гласът ѝ беше дрезгав, но твърд.

Той поклати глава.
— Не, не този път. Има неща, които дори аз не желая да убивам. Светлината е една от тях. Без нея не бих съществувал.

Тя замълча, наблюдавайки как лъчите се спират по очертанията му. Колкото повече ги огряваха, толкова по-човешки изглеждаше той.
— Защо си тук? — прошепна тя. — Не съм те призовавала.

— Не. — той се приближи. — Сърцето ти го стори. Аз не идвам, когато ме зоват. Идвам, когато някой се опита да ме забрави.

Сенките по стените се раздвижиха. Въздухът се сгъсти, сякаш достъпът до въздух на света беше спрян. Елейара усети как ръката ѝ трепери, без да може да обясни защо.
Тенебрил тръгна към нея и спря само на крачка. Не я докосна. Само протегна пръсти, почти до кожата ѝ — топли, живи, неподозирано реални.

— Странно е, нали? — прошепна. — Всички си мислят, че Мракът е студен. Но той не е. Студът е на Светлината. Тя изгаря и оставя пепел. Аз само пазя това, което тя е изоставила.

Елейара се опитваше да не потъне в него. В очите му имаше мекота, която не бе очаквала — нито позволявала. Нямаше заплаха, нямаше предизвикателство. Само някакво тъжно разбиране.
— Понякога... — каза тя едва чуто, — си мисля, че ме познаваш по-добре, отколкото аз самата.

Той се усмихна тъжно.
— Не мислиш. Знаеш. Защото ние сме изтъкани от една и съща тъкан — съмнение.

Тя отвърна поглед.
— Ако е така, защо тогава винаги трябва да сме врагове?

Тенебрил се наведе леко, гласът му бе като дъх върху сърцето ѝ.
— Не сме врагове, Елейара. Просто сме различните способи, по които Вселената се опитва да разбере себе си. Ти търсиш хармония. Аз — истина.

— Но истината ти унищожава.

— Само онова, което не е истинско. — отвърна той. — Ти не си такава.

Тя пое дъх.
— Тогава защо ми носиш болка?

— Защото чрез болката може успяваш да различиш светлината от сянката.

Тишината се разля между тях като топло течение. Елейара затвори очи — не от страх, а от тежестта на думите му.
Когато ги отвори отново, Тенебрил беше още по- близо.
Дъхът му беше като аромата на дъжд, паднал върху изсъхнала земя. Ръката му се плъзна през въздуха и докосна кичур от косата ѝ. Пръстите му погалиха лицето ѝ — внимателно, сякаш се страхуваше да не я нарани. Топлина се разля от мястото на допира — не пареща, а светеща, като пламък от златна течност под кожата ѝ.

Кръвта на Елейара закипя. Не от страст, а от сила. От осъзнаване. Във вените ѝ се събуди нещо древно — Мракът, който беше неин род и Светлината, която бе неин дом, се срещнаха и завихриха като два влюбени вихъра.

Тенебрил я гледаше, а по лицето му се разля блясък — мек, нехарактерен, почти светъл.
— Не се плаши от мен, — каза той тихо. — Аз не идвам да те пречупя. Само да ти покажа, че можеш да обичаш дори Мрака, без да му принадлежиш.

— Не знам дали това е възможно.

— Само така е възможно — очите му бяха безкрайни. — Любовта винаги започва със страх. И винаги свършва с познание.

 Между тях нямаше въздух, нямаше време — само трепет.  Очите му, черни като новолуние, я обгръщаха. В тях нямаше враждебност, нито власт, а онова древно спокойствие, което притежават само онези, които са се примирили с безкрая.

— Толкова си близо до истината, — прошепна той. — И все пак, толкова далеч от себе си.

Елейара искаше да отстъпи, но тялото ѝ не се подчини.
Мракът около Тенебрил пулсираше — не като заплаха, а като сърдечен ритъм, в унисон с нейния.
Въздухът между тях се сгъсти, наситен с аромат на дъжд, пепел и жасмин.

— Не мога… — прошепна тя, макар да не знаеше какво точно не може.

Той се приближи, толкова близо, че диханията им се сляха.
— Не се бори. — гласът му беше като песен, изречена от дълбините на света. — Всяка частица от теб вече ме познава.

 За пръв път Мракът сияеше.

— Виждаш ли, — прошепна той, — когато се докоснем, светът си спомня защо е създаден.

Тя се задъха, очите ѝ горяха — едното златно, другото черно.
— Какво правиш с мен? — прошепна, но гласът ѝ вече трептеше между желание и ужас.

— Нещо, за което отдавна копнееш, — отвърна той. — Аз само го събуждам.

Палецът му се плъзна по устните ѝ, толкова леко, че дъхът ѝ секна. В мига, в който я докосна, сенките по стените се огряха като води, осветени отвътре.
Мракът пееше. Светлината му отвръщаше.
Времето се разтегли и в тази безкрайна секунда, тя усети как нещо в нея се разчупва — а после се слива отново, по-силно, по-цялостно.

Той обхвана лицето ѝ с двете си длани и остана така. Просто присъствие, близост, дух.
Тя усещаше как кожата ѝ вибрира от благоговение, как самият въздух между тях променя цвета си — от сребърно към пурпурно, после към дълбоко синьо, почти черно.

— Защо аз? — прошепна тя.

Той се усмихна, и усмивката му беше болка и нежност едновременно.
— Защото само ти можеш да ме нараниш. Само ти можеш да ме изкупиш.

Сълза се търкулна по бузата ѝ. Но беше светла.
Тенебрил я улови с пръсти, и когато тя докосна кожата му, там се появи бледо сияние — светлина, родена от Мрака.

Той я погледна така, сякаш за пръв път вижда нещо красиво.
— Така се раждат новите светове, Елейара. От единствена сълза, която не знае дали е светлина или нощ.

И тогава я пусна. Мракът се дръпна като дим, а въздухът отново започна да диша.
Но топлината от допира му остана върху кожата ѝ — пулсираща, жива, непогасима.

Тенебрил вече го нямаше. Само вятърът беше различен — по-мек, по-дълбок.
И в него се чуваше шепот:

„Кръвта ти пее, Елейара. И песента ѝ е красива.“

Лъчите на зората се плъзнаха по лицето ѝ, и за миг тя видя отражението му в светлината — не демон, а същество, изтъкано от тъга и нежност.

“Ще се видим пак, Елейара, Не защото аз ще го поискам, а защото ти ще ме потърсиш.”

Останала сама, тя седеше дълго, без да помръдне. В гърдите ѝ пулсираше не страх, а нещо ново — топло, тихо и опасно.

А Тенебрил се завърна у дома. В Ноарет. В царството на вечната нощ, където утрото никога  нямаше да настъпи.
Макар да липсваха слънчеви лъчи, тъмнината тук бе прелестна с всичките си нюанси — от мастилено черно към дълбок виолет, от сиво като пепел към сребристо сияние на бездната.
И въпреки това, от тази нощ, в Мрака започнаха да настъпват промени. Незабележими все още, но сигурни.

В черната цитадела Калиго, сред залите от обсидиан и стъкло, Тенебрил беше замрял неподвижно пред огледалото на сенките — древен монолит, в който можеше да се види не отражение, а същност.
От него не гледаше Господарят на бездните, а нещо друго — мъж с очи, в които светеше златен проблясък. Толкова неестествен, че самата тъкан на Мрака се разми, като жива кожа под разрязващо я острие.

Той притвори клепачи. В гърдите му гореше — не болка, не гняв, а топлина.
Топлина... Нещо, което не би трябвало да съществува тук.

Пръстите му трепереха леко, когато докосна гърдите си. Отдолу — там, където преди нямаше пулс, сега туптеше ритъм. Непостоянен, крехък, почти човешки.

— Какво е това... — прошепна той, а гласът му бе дрезгав, сякаш самият въздух отказваше да изрече думите.

По кожата му се плъзнаха нишки от светлина — бледи като спомени. Изчезваха веднага, но всеки път оставяха след себе си усещане, което той не познаваше.
Наслада. И страх.

В залата влезе една от сенчестите му прислужници — без лице, без тяло. Само димни очертания с алени огньове за очи. Но когато се приближи, тя застина, стресната от нещо, което не разбираше.
— Господарю… вашето присъствие… гори.

Той вдигна поглед към нея.
— Отдръпни се.

Сянката отстъпи, шепнейки от ужас. Дори Мракът усещаше, че господарят му вече не е същият.

Тенебрил се приближи към огледалото. Видя Елейара. Не като видение — като усещане. Пулсацията на кръвта ѝ отекваше в неговата.
Светлината ѝ бе проникнала в него. Не го разяждаше — а го осветяваше отвътре.
И това бе по-страшно от всяка рана.

— Докоснах се до нея… и Мракът се озари. — прошепна той. — Но ако позволя да се освети, той ще загине.

Пое си бавно въздух. Зад клепачите му проблесна злато. По жилите му потече ток, напомнящ за човешка топлина.

— Елейара… — произнесе името ѝ, сякаш беше заклинание, което можеше да го спаси или унищожи.

Сенките край него започнаха да се смаляват, като че ли самата му същност вече не ги хранеше.

И тогава той се усмихна. Нежно. Почти човешки.
— Значи така започва краят. С едно докосване.

Огледалото потрепери. Вътре за миг се появи лъч — златен, тънък, проблясващ като сълза.
Тенебрил протегна ръка и я спря върху повърхността. Светлината не го изгори. В този миг Мракът осъзна, че вече не е сам. Залата на сенките дишаше с него — бавно, тежко, като живо същество, което се опитва да не събуди чудовище.
Тенебрил направи няколко крачки към трона си, висок и изваян от черен обсидиан. Сви юмрук и се наведе напред, сякаш болка разкъсваше гърдите му.
Проклето чувство. Това не беше болест, която може да се изцеди от плътта — това бе нарушение в самия ред на съществуването му.

Сянката до трона се размърда. Глас, нисък и безличен, проговори:
— Господарю, Мракът пулсира нестабилно. Легионите чувстват отслабването ви. Да извикам ли Прокълнатите лечители?

Тенебрил изръмжа.
— Лечители? — думата прозвуча като оскърбление. — Аз не боледувам.

Въпреки това, дъхът му беше по-тежък от обикновено. Не от слабост. От жар.
Спомни си трепета, който мина през нея и се върна като вълна, погълнала и него.
В онзи миг беше усетил живота по начин, по който никога не бе мислел, че е възможен. И това го вбеси.

Той се изправи рязко. Наоколо всичко се разтресе — колоните се пропукаха, сенките отстъпиха, сякаш самото пространство се страхуваше да не бъде стъпкано от гнева му.
— Аз съм Мракът! — гласът му проряза залата като гръм. — Аз не познавам трепет! Не познавам страх, нито нежност!

Думите му отекнаха, но ехото не му повярва. То се върна към него по-тихо, по-дълбоко: „Но я докосна.“

Тенебрил застина. Стиснатите му юмруци се отпуснаха.  Погледът му се замъгли, сякаш в съзнанието му се разтваряше отново мигът, в който беше близо до нея.
Сиянието ѝ. Пулсът. Мирисът на светлина, примесен с прах и страх.
И в тази памет, толкова дребна и човешка, откри нов вид власт.

Не тази, която покорява. А онази, която привлича.

— Тя е... — промълви той, почти без глас. — …проклятието ми. А уж трябваше да е ключът към могъществото ми.

Пламъците по стените на залата танцуваха. В съзвучие с онези вътре в него. Там кипеше нещо, което приличаше на болест. Но той го знаеше — това не е слабост. Това е началото на обсесия.

— Отказва ми се, — прошепна той. — И затова я желая повече.
Устните му се извиха в усмивка — опасна, хищна, но с нотка на нещо по-дълбоко: уязвимост, прикрита зад вечния хлад.

— Мисли си, че ме разбира. Че е над мен. — очите му блеснаха в злато и черно едновременно. — Но няма свят, в който Светлината и Мракът да съществуват без да се прегърнат.

Сянката до трона отново се раздвижи.
— Господарю…

— Мълчи. — прекъсна я той. — Донеси ми вест за пътя ѝ. Където и да е. Ще следя всяко нейно дихание.

Той се отпусна  в трона си. Болката пак го прониза, но този път не ѝ се съпротиви. Позволи ѝ да тече през него като сладка отрова.
В ъглите на устните му заигра усмивка.

— Ти можеш да ми устояваш, Елейара, — промълви, гласът му мек като кадифе, — но в края на краищата, всяка светлина угасва. А аз съм онзи, който я приема обратно в себе си, когато се превърне в чернота.

Стените на цитаделата потрепериха. В самото сърце на Мрака прозвуча тихо туптене — пулс, който не би трябвало да съществува.
Пулсът на един бог, който започва да усеща.