Там, където пътят свършва и въздухът е кристално чист, там, където птичките пеят, а споменът за градския шум е някак далечен, там някъде има едно място, скътано дълбоко в душите на много хора. Някои са родени и израснали там, други са свързани с него благодарение на корените си, а трети са имали щастието да го открият и оценят. Аз го преоткрих преди години и сега с нетърпение очаквам всеки момент, когато мога да се откъсна от шумната и мръсна София и да се отправя към малкото селце Студен Извор, намиращо се в неповторимия трънски край.
Беше събота следобед, аз седях на терасата и се наслаждавах на панорамата с чаша ароматно кафе. Мога да съзерцавам тази гледка с часове. Ширналото се под мен Знеполе, обагрено в зелено, жълто, лилаво, полюшващите се от вятъра насаждения. В небето се рее птица, вероятно сокол, дебнещ плячката си. Изведнъж се стрелка надолу, но след това се отказва и отново кръжи над полето. Далечината е изпълнена с редици от планини, следващи една след друга, докъдето ти поглед стига, подканващи те да ги опознаеш.
Разнесе се детски смях. По пътя идваха Вяра и Надежда, носеха в ръце букети полски цветя, опитваха се да хванат пеперуда, но това някакси все не им се отдаваше, а неуспехът им предизвикваше звънък смях.
- Здравейте момичета – извиках им аз през терасата.
- Здравей, Ира – в един глас ми отговориха те – можем ли да си поиграем при теб?
- Разбира се, влизайте. Майка ви знае ли, че сте тук?
- Да, мама каза, че ще дойде след малко.
- Чудесно. Искате ли палачинки?
- Да, да, аз искам с горски ягоди, а аз искам с боровинки – заговориха една през друга те.
- Добре, добре. Сядайте, сега ще ви донеса.
Докато им завивах палачинки, отвън жужаха детските им гласчета, явно спореха, коя къде да седне.
- Стига сте спорили – чу се гласа на Ема – Здравей, Ира.
- Здравей Ема, заповядайте момичета – те се нахвърлиха на палачинките.
- Пет минути тишина. – подсмихна се Ема.
- Е, разказвай. Какво ново? – сложих чаша кафе пред Ема и с нетърпение зачаках да чуя новините.
- Трънчани са настръхнали. Тези инвеститори не си поплюват.
- Евромакс Сървисиз бяха, нали. Те същите ли са, които взеха концесия за добив на злато в Брезник?
- Друга фирма е, но и зад двете седи Асарел – Медет.
- До колкото помня и Брезник бяха против добива в района.
- Бяха против, но после тихомълком нещата се уредиха.
- Вероятно хората са преценили, че ползите са повече.
- Дано, но се съмнявам.
- Почти не се чу какво стана.
- И златото, и природата са национални богатства. Дали е редно едно правителство да решава еднолично?
- Да, като чели всеки трябва да може да вземе отношение. Все пак всички живеем тук.
- Да, проблемът е голям.
- Както е тръгнало ще продадем за жълти стотинки всичко, до което имаме достъп, а после ще му мислим.
Умълчахме се. Усещахме безсилието си съвсем ясно и само от време на време отпивахме от кафето.
- Мамо, ние отиваме да си играем. – прекъсна мислите ни Вяра.
- Вървете момичета, но не излизайте от двора.
- Добре, мамо.
- Като ги гледам щерките ти, колко са щастливи тук, не мога да си представа, че някой ще предпочете бързата печалба, пред бъдещето им.
- Да, трудно е за разбиране, но когато се намесят парите, нещата се променят.
- Хубавото е, че трънчанинът е корав и недоверчив.
- Ха, ха, права си.
- Защо каза, че инвеститорите не си поплюват.
- Ами носи се слух, че дори не си подбират приказките.
- Какво искаш да кажеш.
- Ами, един от костюмарите е изтърсил „Какво ви пука дали ще умрете от глад или от радиация?“
- Сериозно ли говориш.
- Ами да, имам основание да вярвам, че е вярно.
- Ако си е позволил да каже такова нещо, значи е прекалено сигурен в крайния успех.
- Да, това е притеснителното.
- Да не говорим колко страшно звучи…
- Човешкият живот го нямат за нищо.
- Хубавото от цялата история е, че аз за първи път виждам трънчани толкова обединени.
- Дори забравиха партийните си пристрастия, в повечето случаи.
- Общият враг обединява.
- Сега успеят ли, после няма да има кой да ги спре.
- Да, има много варианти за развитие на региона, не само природата, но има и много история.
- Само да останат единни. Другото ще се нареди.
- Дори референдума да мине според очакванията, интересите са големи.
- Вероятно няма да се откажат да копаят злато тук, ако не се променят нещата кардинално.
- Но нали ако повече от 40% гласуват, той става задължителен.
- Така е. Но когато има замесени интереси, дали това ще им попречи?
- Утре е денят на истината. А после, времето ще покаже.
Свечеряваше се. Вяра и Надежда играеха на полянката пред къщата. Хълмовете започваха да губят ясните си очертания. В един момент ми се стори, че виждам тежки машини да разсичат пейзажа. Земята стенеше, но постепенно отстъпваше пред огромната им мощ. Сърцето ми се сви, тъмната сянка на страха засенчи погледа ми. Сълзи напираха в очите ми. Разтърсих глава и прогоних мрачните си мисли. Не. Това нямаше да се случи. Те нямаше да го позволят. Трънчани са много по-богати от колкото виждаха хората. Тяхното богатство не се измерваше с банкови сметки и скъпи коли. Тяхното богатство бяха те самите – един непримирим дух и огромна обич. Съдбата бе определила точно тях да запазят това кътче непокътнато. Бе определила тях, да поставят началото на нови ценности, където парите не определяха всичко. Те бяха като деца, вярата и надеждата съпътстваха живота им, трудностите съпътстваха дните им.
v
Понеделник сутринта с пускането на телевизора, чувам говорителят да казва:
- С висока избирателна активност и категоричен резултат Трън гласува против добива на злато. До референдума се стигна, след като българска фирма поиска да възстанови златодобива в някогашната мина "Злата"...
© Ирена Todos los derechos reservados