Да обичаш е грях(Toujours à toi)

Toujours à toi...

В нощта съм сама.Винаги е така. Искам го. Изгарям по него…

            Но той няма да дойде. Сигурна съм в това. Защото не съм единствената… не съм и няма да бъда…

            Но ето, че вратата на стаята ми плавно се отваря. Той се показва на прага и ми се усмихва. Красив е. О, как обожавам тези тъмносини очи! Но не, не вярвам, това трябва да е сън, той никога не би дошъл при мен… Ставам от леглото и бавно се приближавам към прекрасния мираж. Колко е истински! Дали наистина това е той? Или просто някаква измама, игра на сенки и образи, шега, която очите ми изиграват?! Не смея да го докосна. Ами ако изчезне? Ако е лъжа, то поне е красива лъжа и мога просто да стоя и да го наблюдавам. И това ми стига. Ами ако е истина? Ако не направя нищо, той може да си тръгне и повече да не се върне? Какво да правя? Страх ме е. Искам го сега. Но той ли е това?

            Приближих се още по-близо. Протегнах ръка към това видение и го докоснах. Да! с върха на пръстите си усетих допира на топлата му кожа! Значи все пак бе реален! Едвам се сдържах да не се хвърля на врата му, исках да го прегърна и да го стисна така силно, че да се слеем в едно и никога да не успее да си тръгне от мен. Но вместо това целунах нежно плътните му устни. Той не отвърна на целувката ми, никога не отвръщаше. Но самото му присъствие ме изпълваше с щастие, което не можех да си обясня; страст, която ме караше да треперя; страх, че всичко е само една лъжа. Какво повече бих могла да поискам…

            Продължавах да го целувам, очите ми бяха затворени, но усещах как морскосините му ириси ме изгаряха. Поведох го към леглото. Обгръщах врата му с ръце и отпуснах цялата тежест на тялото си към сатенените завивки. Но той не се поддаде. Легнах по гръб и трепетно очаквах да усетя горещия му допир. Той се надвеси над мен:

- Съжалявам…

            Усетих първата му и последна целувка. И изведнъж той се издигна във въздуха и като повлечен от някаква невидима сила започна да се отдалечава от мен и да изчезва от погледа ми. Но колкото и малък да ставаше, колкото и бързо да изчезваше, като омагьосана лежах и гледах дирята, която мастиленосините му очи оставиха във въздуха:като едно послание към мен, като две пътеки към сърцето на любимия ми. Все още в главата ми звучеше шепотът му: “Съжалявам… Съжалявам… Съжалявам…”

            Бях обичана от Дявола. Обичах Дявола.

   Но в нощта съм сама. Винаги е така. Искам го. Изгарям по него…

            Но той няма да дойде. Сигурна съм в това. Защото не съм единствената грешница… не съм и няма да бъда…