В момента, в който застана пред вратата на любимия, той разбра какво се бе случило. Прегърна я силно и макар да искаше да каже хиляди неща, запази мълчание. Просто я държеше в ръцете си и пожела да остане така още миг.
На другата сутрин Вики не можа да се ориентира в обстановката. Излезе навън и го видя да майстори нещо от дърво. Приближи се и постави ръка на рамото му.
- Здравей! Как е моето момиче, аз ли те събудих? Извинявай... - в гласа му се долавяше обич и загриженост.
- Трябва да поговорим - каза Вики.
- Между другото, бих убила за чаша кафе - усмихна се.
- Тогава ще ти приготвя. Все още ми се живее - и той се засмя.
Часовникът тиктакаше и сякаш отмерваше времето на мълчание. Тя отпи от горещото кафе и се зачуди дали изобщо да водят този разговор. Искаше да бъде тук с него, но нещо в нея я възпираше. Той наруши мълчанието.
- Хайде, Вики! За какво искаш да говорим? Не ме измъчвай повече. Каквото и да е, двамата ще се справим. Знаеш, че те обичам и всичко друго е на второ място.
- ...