Историята, която ще разкажа, се случва сега, случвала се е много пъти, случва се в момента и ще се случва тепърва. Безконечно разклонена, по различни поводи, на различни хора, но винаги с един и същи край.
Беше лято, горещо, спарено, задушно, морно. Топлината караше погледа да се замъглява, разсъдъка да се оттегли от съзнанието и душата да желае покой. Покой обаче нямаше, нямаше и да има. Момчето стисна зъби, потисна сълзите в очите си и удари стената с всичка сила. От удара кокалчетата му изпукаха, а кръвта обля ръката му като горещ, лепкав, червен чай. Потисканите сълзи избиха, а викът беше със закъснение по- малко от секунда. Силен, мощен, отчаян вик. От него гърлото му се стегна така, сякаш огромна ръка го беше стиснала за адамовата ябълка. Защо се стигна до тука? Как въобще се озова в такава ситуация. В главата му се въртеше някаква сцена от полузабравен филм. Мъж с хавайска риза и мазна коса лежи на пода и гледа в една точка. До него мъртва жена, а някъде далеч в безкрая се долав ...