Историята, която ще разкажа, се случва сега, случвала се е много пъти, случва се в момента и ще се случва тепърва. Безконечно разклонена, по различни поводи, на различни хора, но винаги с един и същи край.

Беше лято, горещо, спарено, задушно, морно. Топлината караше погледа да се замъглява, разсъдъка да се оттегли от съзнанието и душата да желае покой. Покой обаче нямаше, нямаше и да има. Момчето стисна зъби, потисна сълзите в очите си и удари стената с всичка сила. От удара кокалчетата му изпукаха, а кръвта обля ръката му като горещ, лепкав, червен чай. Потисканите сълзи избиха, а викът беше със закъснение по- малко от секунда. Силен, мощен, отчаян вик. От него гърлото му се стегна така, сякаш огромна ръка го беше стиснала за адамовата ябълка. Защо се стигна до тука? Как въобще се озова в такава ситуация. В главата му се въртеше някаква сцена от полузабравен филм. Мъж с хавайска риза и мазна коса лежи на пода и гледа в една точка. До него мъртва жена, а някъде далеч в безкрая се долавят звуци от френски шансон. После черен екран.

Никога не би направил подобно нещо, ако зависеше от него. Да, но нещата вече бяха излезли от контрол. Не можеше да продължава така. Нямаше никакъв избор. Колко време вече. Дни, месеци, години. Беше роден тук, в това малко, скапано провинциално градче. Израсна добро момче. Обичаше да играе на гоненица със своите приятели при изоставената фабрика. От майка си беше чувал, че някога там са работили хора. Имало е живот. Машините са тропали и хората са живели, ако не в богатство, то поне спокойно. Понякога се качваше на върха на комина и си представяше, че това е неговият трон. Той, сам над всички останали, в своето кралство. Завърши училище и започна работа в автосервиза в края на града. Друго нямаше какво да направи. Не беше от заможно семейство. Нямаше как да продължи образованието си в София или в някой от големите градове, където имаше университети. - "Честно казано" - мислеше си той - "и без това няма голям смисъл. Не съм толкова умен, колкото е нужно."

Работа в сервиза се намираше, идваха трактори от съседните села, имаше и коли в града. Брат му беше по-голям и още когато беше малък, момчето винаги подтичваше след него и му викаше - Бате, бате, вземи ме с тебе, бе! - Брат му още от  тогава не изглеждаше добре. Събираше се с момчета на неговите години и отиваха някъде. Понякога го нямаше с дни. Какво правеше, никой не знаеше. По едно време започна да изглежда все по-мършав и болен. Блед. Лятно време се навличаше с пуловери, защото му било студено. Почна да се говори из града, че е наркоман. Че крадял, за да си купува хероин. Майката и бащата се притесниха много. Говориха с него, понякога дори ядеше по един-два шамара, но нещата ставаха по-зле. След време почнаха да липсват спестяванията, които се прибираха в сгънат на четири пуловер, сврян в ъгъла на гардероба. Пак имаше скандали, пак имаше бой. Този път и малкият си го отнесе, защото понечи да защити грохналия от умора баща. Брат му започна някаква нова инвазия след последния скандал. Вечер късно се прибираше с някакви приятели и приятелки. Разбуждаха семейството посред нощите и ги държаха будни чак до сутринта. Понякога, когато нещата ставаха нетърпими, бедната Нина, така ù беше името на женицата, която живееше под тях, се обаждаше на ченгетата, за да дойдат. На следващата сутрин всичко, което получаваше, беше премълчана благодарност в напълнените със сълзи очи на майката.

Една октомврийска вечер младежът се прибра у дома малко по-рано. От вратата го посрещна рев. Майката не беше на себе си, а на дивана лежеше баща му. Не дишаше. Беше издъхнал. Легнал да си почине и повече не се събудил. Брат му, разбира се, го нямаше. Обадиха се на съседи за помощ. Дойдоха хората, помогнаха им да го свалят по стълбите и го качиха в катафалка. Черна като живота им. Малкото спестени пари от сервиза, които момчето криеше в дупка под мокета на леглото си, заминаха за погребението. Нещата не ставаха по-добре. Брат му го прибираха няколко пъти в ареста. С течение на времето вече беше публична тайна за цялото градче, че той е крадец и наркоман. Една нощ през април в два и трийсет през нощта телефонът звънна. Майката, уплашена, примряла, вдигна слушалката, а от там ù казаха, че се обаждат, защото са хванали сина ù. Ограбвал бензиностанция, пребил касиерката и заплашил с пистолет момчето на колонката. Дадоха му една година. Тя отмина. Нищо хубаво не донесе, освен тишината. Нямаше викове, нямаше звуци от шамари.

Една лятна вечер братът се прибра безобразно пиян с някаква негова приятелка. Майката я хвана страх. Страхотен страх. Ръцете ù изтръпваха само при вида му. Коленете ù се подкосяваха. Едвам намери сили да се вдигне от дивана и да отиде при Нина.

Когато се прибра вкъщи, младежът отключи врата много тихо, за да не събуди майка си от лекия сън, който я спохождаше едвам-едвам за по няколко часа. Завари картина, която нямаше да забрави лесно. Брат му беше вързал момичето за леглото. Беше напъхал стар чорап в устата ù и я режеше бавно с кухненския нож. Откъде го беше видял това? От някой умопомрачен садистичен филм? Замъгленото му съзнание ли го беше сътворило или от затвора? Никакво значение нямаше. Момчето много бавно се промъкна до кухнята, изтегли всички останали ножове от дървената стойка и се промъкна до вратата. Беше дванайсет и четирсет и пет през нощта. Към два и половина брат му захърка в пиянски унес, а другият звук, който се чуваше откъм стаята, беше скимтенето и борбата на момичето с въжето.

Тогава той се промъкна вътре. Много бавно. Сърцето му щеше да изскочи. И започна да мушка. С ярост, непозната му до тогава. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Никога. След десетия път всичко му се загуби. Черен екран.

Сега бе десет и двадесет и четири сутринта. В устата си усещаше солен вкус. От повръщането. Нямаше сили да махне чорапа от устата на момичето. Имаше сила само да удари този последен път и да извика. Миризмата започваше да се усеща все по-силно и силно. Мухите в стаята станаха безброй. Нямаше никакво значение. Когато се съвземеше физически, щеше да отиде в районното. Щеше да си признае всичко и да става каквото ще.

Тъпата сцена от филма продължаваше да се преплита с реалността му.

А на долния етаж майка му плачеше и не смееше да се качи горе от страх.