Да режеш клона, върху който седиш

Имало едно самотно старо дърво. Стволът му бил необичайно корав и широк, по-широк от всяко дърво на Земята. То се издигало като приказен великан високо нагоре и стигало толкова високо, че короната му се губела сред пухкавите бели облаци. Някъде близо до върха на зелената шапка на дървото, над облаците, имало един особен клон. Той се отличавал силно от останалите клони, не само защото бил по-дебел и по-дълъг, но и защото върху него седели трима души.

Те били облечени еднакво, лицата им също доста си приличали и отстрани можели да бъдат сбъркани с братя. Роднинска връзка между тях обаче нямало. А и по начина, по който се отнасяли един с друг, трудно можело да се предположи, че са братя. Те винаги заемали противоположни мнения, спорели и почти никога не се изслушвали един другиго.

Навярно съдбата си беше изиграла лоша шега с тях, слагайки ги на място, от което не можели да се махнат. Много е вероятно, че ако имаха избор, двама от тези клетници щяха веднага да слязат от дървото и да се освободят от натрапената им компания. Третият клетник пък може би все пак щеше да остане на клона, тъй като той никога нямал самостоятелно мнение, вечно се колебаел и не взимал страна в споровете на съседите си.

Един ден, докато тримата начевали поредния спор, някъде отгоре долетял трион и с върха на дръжката ударил главата на човека, седящ най-вляво, точно до основанието на клона. Железният трион чукнал звучно по темето на мъжа и отскачайки, се приземил в скута му. От изненада мъжът – наричан от двамата си съседи „Левия“ заради мястото върху клона, на което седял, – млъкнал и хванал ударената си глава с ръце, забивайки стреснато поглед към странния небесен дар в скута си. Другите двама също млъкнали и с отворени усти се втренчили в триона.

- Трион! – възкликнал човекът, седящ до Левия, когото двамата му съседи наричали Средния.

- Виждам, обаче кой го е хвърлил по мен и за какво? - троснато отвърнал Левия.
- Може би това е някакъв знак... а може и да е просто случайност – философски отбелязал Средния.

- Може би е най-добре да го хвърлим? Щом не знаем за какво ни е даден, защо да го държим? – плахо се обадил третият човек, който никога нямал свое мнение. Другите двама го наричали Крайния, защото седял най-близо до края на клона.

- Няма да го хвърляме, аз знам какво трябва да направим с него! – казал Левия и стиснал дръжката на триона.

- И какво ще направиш? – намръщил се Средния.

- Ще отрежа клона и повече няма да съм принуден да седя с вас тук!

- Да, но ако го отрежеш, ще паднем долу и ще се претрепем! – възразил Средния.

- По-добре да се претрепя, отколкото вечно да седя тук и да ви търпя!

- Това е спорен въпрос кой кого търпи – ти нас или ние теб! Крайния, кажи си мнението – той ли нас търпи, или ние двамата търпим неговите глупости? – Средния се обърнал към Крайния и го изгледал изпитателно, очаквайки потвърждение на доводите си.

- Аз се осланям на съдбата – след кратко колебание отговорил Крайния, – каквото реши тя, това става. Ние сме безсилни пред нея. Тя ни е сложила на този клон, тя ще реши кога да паднем от него.

- Видя ли, Средния? Съдбата вече е решила и затова ме замери с триона, за да отсека тоя пуст клон! Отредила е, че трябва да паднем от него – Левия победоносно размахал пръст пред лицето на Средния.

- Така ли бе, Крайния? Той сега ще реже клона, а ти ще стоиш като гламав и ще дрънкаш глупости за съдбата! – скарал се Средния.

- Колкото и да се опитва човек да променя нещата, съдбата пак си върши своето. Ако е писано да паднем, ще паднем, ако ли не – ще седим вечно тук. Аз не мога да реша.

- Аз ако сега те цапардосам през устата, пак ли ще кажеш, че ти е било писано? – Средния размахал десния си юмрук, потвърждавайки намеренията си.

- Никаква съдба няма да е това, ами обикновена простотия – отвърнал Крайния, приготвяйки се да бъде ударен.

- Смешни сте ми вие – може вечно да седите и да се карате, а като ви се даде шанс да промените нещата, седите със скръстени ръце – усмихнал се ядно Левия.

- От такива като теб идват проблемите – готови сте да разрушите всичко, което някой е направил преди вас, а отговорност за последствията не носите! – парирал Средния.

- Само че от нас – тези, които рискуваме, – идват прогреса и промените! Вие само сте свикнали да се опирате върху старото и да говорите празни приказки.

- От нас идва стабилността, а от вас хаоса!

- От вас не стабилността, а застоя идва! Ние донасяме новите епохи!

- Вас ви бива само да устройвате революции – Средния не се предавал и продължавал да спори. – На лумпените дай революции да устройват, за работа не ги търси!

- Изостаналите умове само могат да възседнат някой клон и да почнат да те цвъкат от него като гълъби! – Левия също бил винаги готов да поспори.

- Ти с твоята напредничавост ще отрежеш клона и ще се претрепем и тримата! Готов си да пожертваш единственото, което имаш, за да се хвърлиш в някаква бездна, за която не знаеш нищо.

- Предпочитам да използвам избора, който ми е даден, вместо да продължавам да седя прикован на някакъв клон против волята си, в компанията на вечно оплакващ се консерватор и някакъв, който няма самостоятелно мнение. Режа клона и точка!

- Нямаш право да се разпореждаш с чуждите съдби! – креснал Средния.

- Ами! Слушай, Крайния, той нали казва, че съдбата сама била решава всичко? Следователно обвинявай нея заради триона.

- Ти него не взимай за пример! Заради тези, които не правят нищо, историята я пишат тези, които не знаят какво да правят.

- Не е вярно – неочаквано се обадил Крайният. – Ние не можем да сме виновни, защото не с нашите ръце се върши разрухата. Ако всички бяха като нас, нито разруха щеше да има, нито някой щеше да устройва революции.

- Ако всички бяха като вас и деца нямаше да се раждат – ухилил се Левия.

- Ако не се раждаше никой, щеше дори да е по-добре! Никой нямаше да размахва триони и на своя глава да решава съдбите на другите – не му останал длъжен Средния.

- Вие можете само да седнете на някоя гола поляна и да се хвалите, че всичко ви е стабилно! А някой като се опитва да направи нещо и вземе, че случайно сбърка, веднага го хулите, за да се изкарате безгрешни на негов фон! Пфу, лицемери! – Левия се извърнал и демонстративно плювнал върху ризата на Средния, подчертавайки възмущението си.

- Срам и наглост! – Средния започнал да бърше наплютата си риза с отвратена гримаса. – На войнственото невежество нож не му трябва, с глупостта си ще те прободе. Я ми дай тоя трион!

Средния се пресегнал рязко към Левия и се опитал да изтръгне триона от ръцете му. Левия обаче здраво стискал дръжката и не пускал режещия инструмент. Третият обитател на клона пък мълчал и наблюдавал безучастно как двамата му съседи по неволя се боричкат и карат. Крайния просто си седял и чакал съдбата сама да реши в чии ръце накрая ще попадне трионът.

- Маргинал! Нихилист! – викал Средния, дърпайки ръката на опонента си и опитвайки се да я ухапе, за да го накара да пусне дръжката на инструмента.

- Лицемерен демагог! Пиявица! – Левия продължавал упорито да стиска дръжката и да се опитва да удари с лакът буйстващия си съсед.

Внезапно Средния се залюлял, изгубил равновесие и увиснал върху Левия с цялата си тежест, успявайки в последния миг да сграбчи десния му ръкав. Внезапният тласък разлюлял Левия и тъй като той държал триона и с двете си ръце, не успял да се задържи на мястото си.

Миг по-късно двамата полетели с вик надолу – Левия стискайки триона, а Средния хванал дрехата му – и се скрили в гъстата пелена на облаците. Крайния продължил да си седи смълчан в края на клона, изпращайки с равнодушен и безучастен поглед съседите си.

- Ето тъй става винаги: едните измислят лозунги и се хвърлят да устройват погроми, мислейки си, че ще променят историята и ще заживеят по-добре, а другите застават срещу тях, бранейки някакви други лозунги. Обвиняват ни, че заради нас – равнодушните и смиряващите се с отведената ни от други участ – светът не се променя към по-добре и се дави в стихията на несправедливостта. Но именно ние оцеляваме, а революционерите гинат в собствените си авантюри, не съумявайки да постигнат идеалите си. Завърта се колелото на историята и ни поднася поредните гении и злодеи, погубвани от собствената им суета. Завърта се отново колелото и довежда нови гении и нови злодеи, които неминуемо повтарят участта на предшествениците си. Само ние стоим безмълвно и наблюдаваме обречения танц на суетата върху безкрайното колело. Прокоба странна тегне над света – дорде той съществува, посредствеността ще надделява и над най-гнусното злодейство и над най-благородното деяние... – изрекъл на глас Крайния и отново замълчал, покорно чакайки следващата изненада, която ще му поднесат небесата.