17 may 2008, 13:01
Да се страхуваш да пораснеш
1192
0
2
4 мин за четене
Да се страхуваш да пораснеш
Химикалката се плъзгаше нетърпеливо по редовете, а те се омастиляваха с неравномерно изписани букви. Ръката, която здраво стискаше химикалката, беше бледа и студена. Ноктите бяха леко потъмнели, но грижливо оформени. На един от дългите и тънки пръсти като на пианист блестеше бледо-лилавият скъпоценен камък, разположен на потъмнял от времето сребърен пръстен. Изпълниха се десетина реда, след това половин страница, лист, два, три, а ръката продължаваше да пише все така припряно и неравномерно. Това, което пишеше ръката, не приличаше никак на свързан текст, по-скоро представляваше нахвърляни набързо бележки, сякаш бързаше да запише всяко чувство и знание, преди да го е загубила завинаги. Изведнъж ръката спря да пише, пусна химикалката и се зарови в гладките и лъскави коси, разкриващи едно нежно личице. Момичето, чиято коса, с цвят на абанос, се спукаше права, а в краищата на красиви къдрави кичури, имаше дълбок и съсредоточен поглед. На иначе невинното и младо лице внимание грабваше именно този зрял поглед, сякаш бе на хиляди години и бе преживял толкова много. Можеше да се огледаш в очите й, сякаш там намериш истините и отговорите на всички въпроси и отново там свършва всичко. А това беше просто един любопитен млад поглед!
Когато момичето остави химикалката, тя се търкули до ръба на малката маса, наподобяваща бюро и падна на пода. Тя се наведе и протегна ръката си. Когато тъкмо хвана химикалката с два пръста, тъп и силен звук я накара да я изпусне отново, а когато се изправи рязко на крака, тоя зловещ звук още ехтеше в съзнанието й и я караше да настръхва. Постоя така няколко секунди, през които в съзнанието й се отпечатваха най-различни и ужасяващи картини. Пронизващ слуха й писък я извади от това й състояние. Тя сгъна листите, които бе изписала, на четири, отвори едно чекмедже на прогнилото бюро и ги напъха вътре. След това изскочи от стаята, в която се намираше, като за миг се разколеба, но събра смелост и заслиза по дървеното стълбище, което щеше да я отведе на долния етаж, изскърцвайки при всяка нейна стъпка.
Момичето не изглеждаше на повече от осемнадесет години, но всъщност беше едва на шестнадесет. Беше родена в Джорджия и първите единадесет години от живота й бяха изминали там. Сега обаче със семейството й обитаваха една малка стара къщичка, която по-скоро приличаше на изоставена съборетина, отколкото на уютен дам! Преди пет години много неприятни обстоятелства ги бяха принудили да напуснат този слънчев щат и да се преместят в едно малко градче в забравената от Бога провинция. Въпреки че бяха изминали цели пет години, тя не можеше да приеме и да се примири със съдбата си. Откакто се нанесоха в това жилище и заживяха живот, напълно противоположен на отминалия, тя се бе променила и продължаваше да се променя. Близките й забелязваха колко замислено гледаше и как сякаш непрестанно изучаваше това, което я заобикаля... От мило и услужливо момиче тя се бе преобразила в сериозна, необщителна (а ако общуваше, ироничните нападки и саркастичните подмятания бяха неразделна част от речта й). Близките й проявяваха разбиране доста често спрямо нея, но понякога (а напоследък доста често) тя успяваше да ги изнерви и вбеси. Не че не осъзнаваше това, но просто така показваше бунта си спрямо сегашното положение и винаги напомняше, че нещо в нея непреодолимо страда. Да, нещо в нея наистина беше пречупено и безвъзвратно загубено!
По средата на стълбите тя спря, а очите й сякаш блуждаеха невиждащи. Тялото й беше сковано от ужас и не можеше да направи нито крачка повече, не можеше дари да изпищи. Гърлото и беше сковано от ужас, а невиждащите и очи се изпълниха с влага. Целият под в долната стая беше облян в алена кръв, а малката й сестричка, която седеше там на колене, бе опръскана в алено. Тялото й се тресеше от скръбни ридания, а слухът й долови тихите задавени думи на малкото момиченце: ”КАКО... О, какво си направила?!” Тази едничка дума се бе закотвила в съзнанието й и съпроводена от онзи ужасяващ писък и глухя трясък, задръстваха ума й. Тя седеше там и не помръдваше, умът й бе спрял да работи, а онзи проницателин поглед се беше превърнал в безнадежден вик за помощ! Там, в нейните дълбоки очи, се отразяваше собствения и образ. Отпусната на пода във всекидневната лежеше ТЯ. Неподвижно тяло, отворени безжизнени очи, толкова зловещи и… мъртви, около нея локва алена кръв, ръцете и отпуснати, а в едната от тях имаше нож. Беше облечена в сатенена бяла рокля (когато живееха в Джорджия, през топлите дни обличаше точно тази рокля - тя и бе любимата), сега вече червена и полепнала по тялото и. А в края на локвата коленичеше малкото момиченце и стискаше другата и ръка… Затвори очи, та как може човек да гледа това. Ярка светлина проряза всичко. Сякаш в безтегловност, тя вече не беше там. Дочу звънкия смях на малката си сестричка и как майка и сърдито казваше да пази тишина. Отвори очи, а утринното слънце я заслепи.
Пак този сън. Не я плашеше, но и тежеше. Нещо в нея умираше, но не знаеше какво. Нещо си отиваше, нещо малко, нещо от миналото, нещо, което е била. И това нещо никога нямаше да се върне. Вече не можеше да бъде онова дете. Трябваше да остави детето да умре в съня, да остане забравено в миналото.
Химикалката се плъзгаше нетърпеливо по редовете, а те се омастиляваха с неравномерно изписани букви. Ръката, която здраво стискаше химикалката, беше бледа и студена. Ноктите бяха леко потъмнели, но грижливо оформени. На един от дългите и тънки пръсти като на пианист блестеше бледо-лилавият скъпоценен камък, разположен на потъмнял от времето сребърен пръстен. Изпълниха се десетина реда, след това половин страница, лист, два, три, а ръката продължаваше да пише все така припряно и неравномерно. Това, което пишеше ръката, не приличаше никак на свързан текст, по-скоро представляваше нахвърляни набързо бележки, сякаш бързаше да запише всяко чувство и знание, преди да го е загубила завинаги. Изведнъж ръката спря да пише, пусна химикалката и се зарови в гладките и лъскави коси, разкриващи едно нежно личице. Момичето, чиято коса, с цвят на абанос, се спукаше права, а в краищата на красиви къдрави кичури, имаше дълбок и съсредоточен поглед. На иначе невинното и младо лице внимание грабваше именно този зрял поглед, сякаш бе на хиляди години и бе преживял толкова много. Можеше да се огледаш в очите й, сякаш там намериш истините и отговорите на всички въпроси и отново там свършва всичко. А това беше просто един любопитен млад поглед!
Когато момичето остави химикалката, тя се търкули до ръба на малката маса, наподобяваща бюро и падна на пода. Тя се наведе и протегна ръката си. Когато тъкмо хвана химикалката с два пръста, тъп и силен звук я накара да я изпусне отново, а когато се изправи рязко на крака, тоя зловещ звук още ехтеше в съзнанието й и я караше да настръхва. Постоя така няколко секунди, през които в съзнанието й се отпечатваха най-различни и ужасяващи картини. Пронизващ слуха й писък я извади от това й състояние. Тя сгъна листите, които бе изписала, на четири, отвори едно чекмедже на прогнилото бюро и ги напъха вътре. След това изскочи от стаята, в която се намираше, като за миг се разколеба, но събра смелост и заслиза по дървеното стълбище, което щеше да я отведе на долния етаж, изскърцвайки при всяка нейна стъпка.
Момичето не изглеждаше на повече от осемнадесет години, но всъщност беше едва на шестнадесет. Беше родена в Джорджия и първите единадесет години от живота й бяха изминали там. Сега обаче със семейството й обитаваха една малка стара къщичка, която по-скоро приличаше на изоставена съборетина, отколкото на уютен дам! Преди пет години много неприятни обстоятелства ги бяха принудили да напуснат този слънчев щат и да се преместят в едно малко градче в забравената от Бога провинция. Въпреки че бяха изминали цели пет години, тя не можеше да приеме и да се примири със съдбата си. Откакто се нанесоха в това жилище и заживяха живот, напълно противоположен на отминалия, тя се бе променила и продължаваше да се променя. Близките й забелязваха колко замислено гледаше и как сякаш непрестанно изучаваше това, което я заобикаля... От мило и услужливо момиче тя се бе преобразила в сериозна, необщителна (а ако общуваше, ироничните нападки и саркастичните подмятания бяха неразделна част от речта й). Близките й проявяваха разбиране доста често спрямо нея, но понякога (а напоследък доста често) тя успяваше да ги изнерви и вбеси. Не че не осъзнаваше това, но просто така показваше бунта си спрямо сегашното положение и винаги напомняше, че нещо в нея непреодолимо страда. Да, нещо в нея наистина беше пречупено и безвъзвратно загубено!
По средата на стълбите тя спря, а очите й сякаш блуждаеха невиждащи. Тялото й беше сковано от ужас и не можеше да направи нито крачка повече, не можеше дари да изпищи. Гърлото и беше сковано от ужас, а невиждащите и очи се изпълниха с влага. Целият под в долната стая беше облян в алена кръв, а малката й сестричка, която седеше там на колене, бе опръскана в алено. Тялото й се тресеше от скръбни ридания, а слухът й долови тихите задавени думи на малкото момиченце: ”КАКО... О, какво си направила?!” Тази едничка дума се бе закотвила в съзнанието й и съпроводена от онзи ужасяващ писък и глухя трясък, задръстваха ума й. Тя седеше там и не помръдваше, умът й бе спрял да работи, а онзи проницателин поглед се беше превърнал в безнадежден вик за помощ! Там, в нейните дълбоки очи, се отразяваше собствения и образ. Отпусната на пода във всекидневната лежеше ТЯ. Неподвижно тяло, отворени безжизнени очи, толкова зловещи и… мъртви, около нея локва алена кръв, ръцете и отпуснати, а в едната от тях имаше нож. Беше облечена в сатенена бяла рокля (когато живееха в Джорджия, през топлите дни обличаше точно тази рокля - тя и бе любимата), сега вече червена и полепнала по тялото и. А в края на локвата коленичеше малкото момиченце и стискаше другата и ръка… Затвори очи, та как може човек да гледа това. Ярка светлина проряза всичко. Сякаш в безтегловност, тя вече не беше там. Дочу звънкия смях на малката си сестричка и как майка и сърдито казваше да пази тишина. Отвори очи, а утринното слънце я заслепи.
Пак този сън. Не я плашеше, но и тежеше. Нещо в нея умираше, но не знаеше какво. Нещо си отиваше, нещо малко, нещо от миналото, нещо, което е била. И това нещо никога нямаше да се върне. Вече не можеше да бъде онова дете. Трябваше да остави детето да умре в съня, да остане забравено в миналото.
© Снежана Петрова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
мерси мерси
-
Хубаво е, харесва ми замисъла, но може малко да се доизпипа откъм изказ.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
