Капките напират през стъклото, сякаш вятърът ми праща сълзите ти. Да ги докосна с дантелени пръсти, да усетя дълбините на тази мъка, която пречиства облаците на душата ти. Има те! В мен. Има те…по мен. "Има те" е единственото сигурно нещо в ден като днешния, в който хора без лица ходят по уморените трупове на старите улици. Покъртени от болката да ги мачкат и дълбаят, сякаш дълбаят собствените си души. Да намерят отдавна изгубеното си съкровище – Човечността! Далече от всичко, далечен на всички, но не и на мен. Славеят живее в пламъка на розата, щастлив е в мига, когато усеща пиперливата болка и лавата на собствената си кръв. Безкрайната тъмна наметка на смъртта му носи светлината от изгрелите очи на студента. Погледът му прониква в душата на славея, като онези могъщи слънчеви лъчи, които достигат дълбините на водата. И раждат онази безпределна красота на тишината, играта на светлините – лъчи с усмивки.
Не. Няма красота в последния стон. В него има само желание да надмогнеш страха, да ...