Капките напират през стъклото, сякаш вятърът  ми праща сълзите ти. Да ги докосна с дантелени пръсти, да усетя дълбините на тази мъка, която пречиства облаците на душата ти. Има те! В мен. Има те…по мен. "Има те" е единственото сигурно нещо в ден като днешния, в който хора без лица ходят по уморените трупове на старите улици. Покъртени от болката да ги мачкат и дълбаят, сякаш дълбаят собствените си души. Да намерят отдавна изгубеното си съкровище – Човечността! Далече от всичко, далечен на всички, но не и на мен. Славеят живее в пламъка на розата, щастлив е в мига, когато усеща пиперливата болка и лавата на собствената си кръв. Безкрайната тъмна наметка на смъртта му носи светлината от изгрелите очи на студента. Погледът му прониква в душата на славея, като онези могъщи слънчеви лъчи, които достигат дълбините на водата. И раждат онази безпределна красота на тишината, играта на светлините – лъчи с усмивки.

Не. Няма красота в последния стон. В него има само желание да надмогнеш страха, да си върнеш живота – опростен и нов. Да! Всичко става тук и сега. В един миг, който проблясва и изчезва. И блажен си, ако успееш да го уловиш и осветиш с душата си. Душата съхранява. Тя е, която ти дава – без условия  и отсрочка усещанията, които те правят различен. Когато всичко друго ти отнемат, тя остава да те люлее. Душата! Тя моли, понякога стене да  прелее с тялото, да се слее с него. Тялото – единственият и желан дом за нея. Потъмнен или осветен. Тя върви редом с очите ти, ръцете ти, излива се през пръстите ти, спъва се в сърцето. Душата! – твоята единствена същност. Когато тя стене домът й - тялото - се заключва и само далечна песен или полъх на чувство му напомнят, че е живо. Душата ти – единственото светло аз. Тя ти прощава всичко – когато зеят дупките на страха по нея, когато си я разчепкал от мъка - тя стене и прощава. Душата более, тялото се дави, а умът… той се опитва да намери път. Логичен, нормален. Да помогне да се срещнат те – душа и тяло - и отново да бъдат… ЧОВЕК!

В този дълъг път, понякога безкраен  сърцето ги „гледа”. Понякога спира за миг, друг път бяга да ги догони. То знае всичко, но мълчи. Знае...но мълчи. Сърцето!

Добре дошла при хората! Душа!

Върни ни Човека!