Стоеше и ме гледаше безизразно. С поглед, лишен от чувства и от мисли. Пияна като животно. А аз я галех по главата и й казвах, че всичко ще се оправи. И тя ми вярваше. Вярваше, защото аз винаги бях до нея. И въпреки всичко, не я предадох. Прибирах я след всеки скандал, след всяко пиянство, след всяка изневяра. И я обичах. Както никой никога не я беше обичал.
За мен тя беше целия свят. В нея беше заровена цялата ми душа, заедно с ключа за спасението.
Понякога, когато съм с нея, се чувствам в един безкраен бял коридор, пълен с врати и възможности и вратата, която всеки път избирам да отворя, води към нея. Води към болката, която тя винаги ми причинява.
Но аз не мога без нея. И не искам без нея. По-добре сам и наранен, отколкото живот, в който нея никога не я е имало.
Замислям се колко много ми е дала и колко много ме е променила. Тя ме научи на това, което знам. Благодарение на нея намерих истината за себе си и се научих да давам и да обичам. А бях по- студен от късче лед.
Сега тя стои и ...