Стоиш сама в стаята. Часът е 12:00 вечерта. Всичко наоколо спи, но само твоето сърце будува. Не може да заспи и точка. Инсомнията е засегнала и него. Стоиш и размишляваш на "живота от нещата", над фундаментални въпроси или просто детински "проблеми". Мислиш за него. Чудиш се кога ли ще разбере за чувствата ти, за теб самата. Мечтаеш за топлия му поглед. Даже само той би те задоволил. И в крайна сметка достигаш до извода, че това е нещо недостижимо, но едновременно и сакрално за теб. Нещо, което няма да имаш, но винаги ще желаеш. Онази усмивка, която кара досега несъществуващите в корема ти пеперуди да полетят. Точно тя е спусъкът, задействащ твоята мъчителна инсомния. Странно е, че пеперудите могат да предизвикат инсомния, но както знаем от дългата история на света, най - красивото нещо може да ни донесе огромни мъки. И всъщност ни носи. Но докато си мислила за всички тези "болежки", ти си се унесла и си се прехвърлила на едно красиво място, където пеперудите ти носят само наслада. Където инсомнията не съществува, но ето отново идва края. Събуждаш се сутринта... ободрена от кратката дрямка, забравила за няколко мига ужасната болка от любовта, готова да свършиш всичката възможна работа за деня, за да се освободи от мисълта за него... и накрая... часът е 12:00 вечерта и ти отново не можеш да заспиш, а тези пеперуди са толкова красиви, но също толкова нараняващи... Дали си струва?