zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
65 6658
30 sept 2011, 18:51

Данаил 

  Prosa » Relatos
1645 0 49
3 мин за четене

ДАНАИЛ

 

На миналото, което кове характери...

 

     Звънецът избръмча подканящо и в класната стая се разнесе въздишка на облекчение.    

     И в мен трепна радостното - петък, последен час. И аз като другите прибрах набързо всичко в раницата и хукнах с приплъзване по коридора. И аз като другите се усмихнах на априлското слънце... Като сянка премина споменът, спъна ме и вече не бях като другите... Пламен ми викна от игрището:

            - Дъни, идвай!

            - Не ми се играе, ще се прибирам.

            - Айде бе, Дъни, само едно мачле и после заедно...

            - К’во му се молиш на тоя ревльо, бе? – изсмя се Стоил, докато дриблираше.

            - Вече ви трябват двама, не един. И внимавай как говориш за приятелите ми! – грабна раницата си и догони Данаил. - Да минем през битака, а Дъни? Ще позяпаме.

            - Добре.

            - Утре отиваме на село. Хем ми се ходи, хем...

     Гласът на Пламен изчезва – не го слушам. Обяснява ми нещо, ръкомаха... Само кимам. У дома съм, в миналата нощ. Поредният скандал, с вечните разправии за пари. Пламен сочи нещо и се смее, поглеждам натам. Засмивам се, без да зная защо... Чувам само крясъците, обидите, псувните... и виждам единствено лицето на мама – изкривено от болка, с размазани кръв и сълзи.

           - Дъни, кажи ми честно, беше плакал сутринта, нали?

Сякаш ме зашлеви...

          -  Глупости. Нали ти казах, легнах късно и се успах – поглеждам часовника си. - Ей, Пламбо, съвсем забравих! Братовчед ми ще идва. Прибирам се, да не го изпусна. Чао – хуквам между павилионите.

     Мразя да лъжа, но излъгах. И за братовчед ми излъгах. Измъкнах се, за да не задълбае за червените ми подпухнали очи сутринта. Да плаках, с глас плаках... На дванайсет съм, а татко е гигант. От всеки удар по мама ме болеше така, сякаш мен бие. Умирах си от страх да не я убие...

     Мислено се сравних с Пламен - най–добрият ми приятел. Толкова еднакви неща: учим съвестно и всяка година завършваме с над пет; силата ни е еднаква, макар той да я показва, а аз просто си я знам; обичаме и харесваме едно и също. Само дето семействата ни са различни. Това „само” е като черта на кръг. Всички от класа са в кръга, аз съм извън него и колкото и да се старая, не мога да вляза...

 

     Отключвам и влизам. Внимавам да не настъпвам стъклата. Вдигам от земята изкривеното медно джезве, което подарих на мама за 8-и март. Всичко от снощи се върна. Стиска ме за гърлото, души ме... Пускам раницата и излизам на терасата.

     Смях и глъчка на играещи деца. Слънце. Врабчета, които се боричкат. Толкова синьо небе... Пролет! Различна е. По–различна от всички пролети, които помня... и чужда.

     „Ами, ако се отровя? Не, не да умра... Мама ми обеща екскурзия до Берлин през лятото. Ще ми купят и колело, ако завърша с „отличен”. Не искам да умирам, само да се изплашат за мен и да се сдобрят, но този път завинаги.”

 

     Влизам. Взимам от шкафчето на мама хапчетата ù за сън. Дали ще ме боли? Не искам да ме боли. Ще изпия всички хапчета, за да заспя бързо и да не усещам. Гледам се в огледалото и поглъщам по няколко наведнъж, дори не горчат. Влизам в стаята си и лягам. Сещам се, че трябва да оставя бележка. Ставам, вземам лист и химикал. Старая се да пиша красиво – мама толкова се радва, когато съм старателен. И тати е доволен от мен, но никога не го показва...

 

     Мамо и тате,

много ви обичам, но искам семейството ни да е като на другите деца. А най–много искам пак да се обичате, както преди. Не се тревожете. Всичко ще се оправи.

                                                                                                                                 Данаил

 

 

     Лягам. Страх ме е от болката... Мразя болката! Нещо тежко ме пълни и се влачи в тялото ми, превзема ме... не мога да помръдна. Не боли - отдъхвам. Всичко се размазва... Гади  ми се. Знам, че не трябва да повръщам. Преглъщам, преглъщам, преглъщам... Отмина. Унасям се. Протягам ръка и докосвам масичката: „Да чукна на дърво, да се сдобрят завинаги. Да чукна на дърво, да не умра... толкова ще е хубаво да имам колело и да отида в Берлин, през лятото...”

     Заспивам, но не като досега, мислейки си за нещо - просто заспивам... Потъвам... Дали ще се събу...

 

 

29.09.2011

 

 

 

 

 

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ти, Кадир!
  • Джейни, благодаря ти!
  • Не исках да го прочета, но го прочетох, по точно съпреживяхс героя ти...
    Боли от този разказ.
  • Петинка, благодаря, че сподели!
    Раш, здравей! Благодаря, за разходката ти из писанията ми!

    Хубава вечер!
  • Наистина хубав разказ - естествен, човечен и талантлимо написан. За помияра също ми хареса. Има много неща в реалния живот, които чакат да бъдат усетени и разказани.
  • Боли...
    И ще замълча!
    Силве*
  • Благодаря, че сподели, Мария!
    Среднощен поздрав!
  • Сърдечна благодарност!
    Светле!
    Агоп!
    Радва ме присъствието ви...
  • всички деца отивали в Рая...

    дано...дано...
    много тъга и болка има в разказа ти, Силве...!
  • Силен и разтърсващ разказ!
  • Ди, благодаря, за съпреживяното!
    Светъл ден!
  • Незнам какво да кажа ... плача ...
  • Благодаря, че сподели, Гале!
    Благодаря и за поздрава - песен!
    Спокойна вечер!
  • Благодаря ти, Яна!
  • Толкова прекрасно и толкова тъжно... Истински трогващо. Благодаря на съдбата, че изживях детство, изпълнено с много любов и без особени сътресения. Благодаря и на Вас, че ме накарахте да се замисля за това с прекрасния си разказ... Поздрави!
  • Благодаря, че споделихте!

    Цветана!
    Вики!
  • Затрогващо разказ! Често децата се опитват да поправят грешки, които не са техни, но много рядко успяват.
  • Децата имат по-фини и изострени сетива!
    Тъжно-хубав разказ и така ми се иска да не бъде житейски, а да е само литературен!
  • Благодаря, Ачо!
  • Благодаря ти, Силвия!
  • Благодаря ви, за съпричастието!

    Силви!
    Илиянка!
    Доче!

    Щастливо да ви е!
  • Едно преждевременно осланено детство...
  • Животът е жесток - към децата, останали нечути от възрастните.
    Поздрав за написаното!
  • Сърдечна благодарност!

    Маги!
    Румен!

    Поздрав!
  • съпреживях със сълзи в очите...
    Силвия, пишеш изумително...
    цяла ме разтърси ...
    прегръщам те..
  • Драго ми е, че сте тук!

    Иво!
    Любов!
    Мими!
    Донко!

    Светлина да е, в Душите ви!
  • Честит празник, варненско чедо. Благодаря на Бог, че те има.
  • Много прочувствено, просто не зная какво да кажа, думите ми бягат! Поздравления!
  • Сеси!
    Цвети!
    Чоно!

    Сърдечна благодарност!!!
  • Разплака ме! Всяка друга дума е излишна...
  • Силно!
  • Благодаря ви, че съпреживяхте!

    Жанет!
    Михаил!
    Валентина!
    Ангел!
    Елена!

    Светъл да е денят ви, приятели!
  • ....................................
  • Поздравления! Майсторски си пресъздала една човешка драма.
    Поздрави!
  • Покъртителен!
  • Много силно!
    С Eia...
    Поздравления, Силвия!
  • Чета и толкова неща ми минаха през главата...
    Имам чувството,че бях там до него виждах го и усещах неговата болка.Наистина страхотна образност.Мислех си и за това,което Шушка е написала,и за това какво ли им е на моите деца,когато макар и понякога мъжът ми повиши тон пред тях,и за мечите на Данаил,толкова детски и чисти...много,много ме замисли.
    Невероятен разказ си написала,Силви.Браво!!!
  • Благодаря, че споделихте, момичета!

    Таня!
    Ивон!
    Шушка!

    Добър да е денят ви!
  • Много силен разказ! С поздравления!
  • Четох и нещо стискаше гърлото ми.
    Толкова дълбоко си влязла в детската психика, че няма как ние читателите да не я съприживеем. Нали все пак сме били деца.
    Благодаря ти Силве, че ни напомняш за истинската отговорност, да бъдем родители!
  • Радва ме присъствието ви!

    Ренка!
    Плами!
    Мария!
    Вилдан!

    Хубава вечер!
  • Силве,аз съм щастливка, че съм от хората, които имат възможност очи в очи да ти кажат - Благодаря! Казвала съм ти го и друг път - тази твоя образност при писането не се среща много често,ти наистина си майсторица на късия разказ.Силна прегръдка...на живо-утре
  • !!!
  • Въздействащ разказ, мъката на момчето "хваща" за гърлото!
  • ...........
  • Сърдечна благодарност, за съпричастието, приятели!

    Илко!
    Още по - трудно е, да си дете... Мнението ти, значи много за мен. Благодаря ти!
    Ваня!
    Аз ти благодаря! С последния си разказ, разрови миналото...
    Роси!
    Аз самата, до последно си мислех, че няма да се получи...
    Петя!
    Обичам проникновените ти коментари. Ти виждаш отвъд...
    Весе!
    Да мила, събуди се.
    Севделин!
    Зарадва ме с коментара си.

    Спокойна вечер!
  • Очите на дете, видели болката, никога не остават същите... Вдълбават се навътре, в сърцевината и...
  • Разтърсва...
    Похватът - да няма авторова реч, а да разказва самият герой и то - дете, особено ми допадна в случая.
    Поздравявам те за силата и въздействието, което си постигнала!
  • Чета и плача....
    Редовете се размазват и отново и отново се връщам към последния ред. Преживях го заедно с Дани, заедно с теб Силвия! Защо децата плащат? Защо трябва да се случва всичко това?...А след всичко, тези деца да търсят най-трудния, най-болезнения начин да поправят това, което не е тяхна вина!
    Прегръщам те, мила!
Propuestas
: ??:??