Данаил

ДАНАИЛ

На миналото, което кове характери...

     Звънецът избръмча подканящо и в класната стая се разнесе въздишка на облекчение.    

     И в мен трепна радостното - петък, последен час. И аз като другите прибрах набързо всичко в раницата и хукнах с приплъзване по коридора. И аз като другите се усмихнах на априлското слънце... Като сянка премина споменът, спъна ме и вече не бях като другите... Пламен ми викна от игрището:

            - Дъни, идвай!

            - Не ми се играе, ще се прибирам.

            - Айде бе, Дъни, само едно мачле и после заедно...

            - К’во му се молиш на тоя ревльо, бе? – изсмя се Стоил, докато дриблираше.

            - Вече ви трябват двама, не един. И внимавай как говориш за приятелите ми! – грабна раницата си и догони Данаил. - Да минем през битака, а Дъни? Ще позяпаме.

            - Добре.

            - Утре отиваме на село. Хем ми се ходи, хем...

     Гласът на Пламен изчезва – не го слушам. Обяснява ми нещо, ръкомаха... Само кимам. У дома съм, в миналата нощ. Поредният скандал, с вечните разправии за пари. Пламен сочи нещо и се смее, поглеждам натам. Засмивам се, без да зная защо... Чувам само крясъците, обидите, псувните... и виждам единствено лицето на мама – изкривено от болка, с размазани кръв и сълзи.

           - Дъни, кажи ми честно, беше плакал сутринта, нали?

Сякаш ме зашлеви...

          -  Глупости. Нали ти казах, легнах късно и се успах – поглеждам часовника си. - Ей, Пламбо, съвсем забравих! Братовчед ми ще идва. Прибирам се, да не го изпусна. Чао – хуквам между павилионите.

     Мразя да лъжа, но излъгах. И за братовчед ми излъгах. Измъкнах се, за да не задълбае за червените ми подпухнали очи сутринта. Да плаках, с глас плаках... На дванайсет съм, а татко е гигант. От всеки удар по мама ме болеше така, сякаш мен бие. Умирах си от страх да не я убие...

     Мислено се сравних с Пламен - най–добрият ми приятел. Толкова еднакви неща: учим съвестно и всяка година завършваме с над пет; силата ни е еднаква, макар той да я показва, а аз просто си я знам; обичаме и харесваме едно и също. Само дето семействата ни са различни. Това „само” е като черта на кръг. Всички от класа са в кръга, аз съм извън него и колкото и да се старая, не мога да вляза...

     Отключвам и влизам. Внимавам да не настъпвам стъклата. Вдигам от земята изкривеното медно джезве, което подарих на мама за 8-и март. Всичко от снощи се върна. Стиска ме за гърлото, души ме... Пускам раницата и излизам на терасата.

     Смях и глъчка на играещи деца. Слънце. Врабчета, които се боричкат. Толкова синьо небе... Пролет! Различна е. По–различна от всички пролети, които помня... и чужда.

     „Ами, ако се отровя? Не, не да умра... Мама ми обеща екскурзия до Берлин през лятото. Ще ми купят и колело, ако завърша с „отличен”. Не искам да умирам, само да се изплашат за мен и да се сдобрят, но този път завинаги.”

     Влизам. Взимам от шкафчето на мама хапчетата ù за сън. Дали ще ме боли? Не искам да ме боли. Ще изпия всички хапчета, за да заспя бързо и да не усещам. Гледам се в огледалото и поглъщам по няколко наведнъж, дори не горчат. Влизам в стаята си и лягам. Сещам се, че трябва да оставя бележка. Ставам, вземам лист и химикал. Старая се да пиша красиво – мама толкова се радва, когато съм старателен. И тати е доволен от мен, но никога не го показва...

     Мамо и тате,

много ви обичам, но искам семейството ни да е като на другите деца. А най–много искам пак да се обичате, както преди. Не се тревожете. Всичко ще се оправи.

                                                                                                                                 Данаил

     Лягам. Страх ме е от болката... Мразя болката! Нещо тежко ме пълни и се влачи в тялото ми, превзема ме... не мога да помръдна. Не боли - отдъхвам. Всичко се размазва... Гади  ми се. Знам, че не трябва да повръщам. Преглъщам, преглъщам, преглъщам... Отмина. Унасям се. Протягам ръка и докосвам масичката: „Да чукна на дърво, да се сдобрят завинаги. Да чукна на дърво, да не умра... толкова ще е хубаво да имам колело и да отида в Берлин, през лятото...”

     Заспивам, но не като досега, мислейки си за нещо - просто заспивам... Потъвам... Дали ще се събу...

29.09.2011