12 abr 2012, 22:25

Дарителят на надежда 

  Prosa » Relatos
1006 0 5
6 мин за четене
Беше възрастен човек и живееше сам в съседния апартамент.
Не знаех много за него и рядко го виждах, почти не излизаше от дома си. Една жена идваше, от Социални грижи, и му носеше храна.
От други съседи бях разбрала, че навремето бил лекар, но не само по традиционна медицина. Казваха, че бил нещо като лечител, но не знаеха подробности, отдавна не се занимавал с това.
- А защо вече не лекува? – полюбопитствах.
Дигнаха рамене.
- Кой знае, може би вече се чувства прекалено уморен, все пак доста възрастен е.
Симпатичен човек беше, не се натрапваше с нищо и аз от време на време му звънях, преди да отскоча до магазина, да го питам няма ли нужда от нещо. Обикновено отказваше, но винаги ме обсипваше с благодарности и от милите му думи ми ставаше някак по-леко.
Иначе животът ми не е кой знае колко интересен. От дълго време живея сама, просто така се случи.
С бившия ми приятел се запознахме като студенти. Брат му беше около година по-голям, но учехме заедно и станахме неразделни. Дори когато завършихме и тримата започнахме работа в една търговска фирма. Някъде тогава приятелят ми дойде да живее при мен, не говорехме за брак, но и така имахме всичко, което ни беше нужно, за да сме щастливи. Най-вече любовта си.
Все се чудех на брат му, че толкова време не си е хванал сериозна приятелка.
- Идеалната не се е родила още! – намигаше ми той. Веселяк беше, много симпатичен и ми изглеждаше странно, че е чак толкова претенциозен по отношение на жените. Но пък мъж като него можеше да си позволи да изчака.
После нещата се развиха като в същински латино сериал. Появи се дъщерята на шефа, току-що завършила в чужбина, и моят човек хлътна по нея. Така и не разбрах дали наистина чак толкова се влюби, или го съблазни идеята да стане шефски зет, толкова се беше променил, сякаш беше станал друг човек. Както и да е, важното бе, че всичко това се разиграваше пред очите ми, понесох болки и унижения, които не мислех, че ще мога да понеса. Но човек понякога открива неподозирани способности у себе си, само дето в един момент разбрах, че ще трябва да напусна работа, за да оцелея.
Брат му се опита да бъде съпричастен, той самият изглеждаше шокиран от ситуацията, постоянно беше край мен и се опитваше да ме подкрепя. Но не му дадох възможност да запази приятелството си с мен – обясних му, че всеки път, когато го видя, ще изживявам всички онези и щастливи, и тежки мигове отново и отново.
Той ме разбра, макар да имаше много мъка в очите му.
- Може би след време – прегърнах го разплакана.
- Може би след време... – повтори тъжно той.
После имах късмет да започна почти веднага работа, запознах се с нови хора. Но не допусках никого до сърцето си, бях изгубила надежда. Може би след време...
Тогава започна тая странна история с цветята. Намирах по един букет на прага рано сутрин, през около седмица-две. В началото помислих, че е някаква грешка, после се зачудих дали не е някой съсед – ухажор, но те повечето бяха възрастни хора. Не ми идваше на ум да е и някой от моите колеги или познати, пък не вървеше и да ги разпитвам. В края на краищата човекът трябваше да си признае, иначе какъв смисъл от това.
Но минаваха месец след месец, това продължаваше, а никой не се обаждаше.
Търсех отговор и в самите букети, нищо, че нямаше картичка с името на подателя. Красиви бяха, всеки път с различни цветя, но винаги имаше и теменужки. Кой ли е този, мислех си, дето е наясно колко ги харесвам? И вместо да намирам отговори, изникваха все нови и нови въпроси.
Разпитах и съседа, макар да не разчитах особено да е видял някого.
Той поклати глава:
- Вече почти не ставам от леглото, тези дни ще ме вземат в дом за стари хора, не съм в състояние да се грижа за себе си вече. – каза ми, а после ме покани. – Ела, влез за малко, имам нещо за теб.
Върна се със саксия в ръка и ми я подаде.
- За тебе е, не мога да го взема със себе си, а ми е жал да го оставя да умре.
- Погледнах – цветето изглеждаше изсъхнало, кой знае дали изобщо щеше да се съживи, но поех саксията, за да не го обидя.
- Не е цъфтяло, откак изгубих дарбата си – каза ми. – Беше по времето, когато загина семейството ми.
Изказах съчувствията си.
- Чувала съм за вашата дарба. Каква е била тя?
- Дарявах надежда на хората и това ги правеше по-силни. И по-добри. – въздъхна. – После се случи този инцидент, аз шофирах, а единствено аз останах жив. Дъщеря ми беше едва на шест.
Гласът му се разтрепери, ръцете му – също, вълнението му се предаде и на мен. Боже, помислих, каква трагедия!
Той изтри очите си и ме погледна:
- А ти си добро момиче, знам, че ще се грижиш за цветето и може един ден да видиш как цъфти – много е красиво!
Благодарих му и се прибрах все още много развълнувана. Дарител на надежда... не знам, звучеше прекалено странно, за да е истина. Нищо чудно след тази трагедия горкият старец да не е съвсем с ума си. А и това цвете едва ли щеше да оживее, но му бях обещала. Чак след време се сетих, че не го попитах точно що за цвете беше това, но той вече беше заминал.
А междувременно тази история с цветята продължаваше. Е, добре, амбицирах се, да става каквото ще, но трябва да разбера кой го прави. Нямаше как да знам кога пристига тайнственият обожател – вечер късно, през нощта или рано сутрин. Затова реших почти да не спя, стоях и дебнех. В течение на няколко дни съвсем капнах от изтощение, колкото можех, дремвах през деня, но нали ходех на работа.
Една вечер все пак успях, беше доста късно и почти заспивах зад вратата, но го чух. Дори не си помислих, че може да е опасно, толкова бях нетърпелива. Стресна се, когато ме видя, а аз – още повече. Беше братът на бившия ми приятел.
- Значи ти си бил! – възкликнах изумено. – През цялото това време!
- Страхувах се да ти се обадя – притеснено каза той, – нали ми каза, че ти трябва време...
- Но защо...
- Защото винаги съм те обичал – прекъсна ме той, – от първия миг, в който те видях! Но ти избра брат ми и аз нямаше как да ти призная.
Поех букета от ръцете му и кой знае защо се разплаках. Толкова време да обичаш един човек, а дори да не знаеш дали някога ще бъдете заедно... После видях теменужките и се сетих, че той знаеше за тях. Не е забравил.
- Не исках да те разстройвам, съжалявам – притесни се той. – Може би е по-добре да си вървя.
Не аз, сърцето ми го прегърна, още преди да го направят ръцете ми, и му прошепнах:
- Остани!
А на другата сутрин видях, че цветето беше разцъфнало.
 

© Христина Мачикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??