Вървях по улицата когато чух зад себе си някакъв глас. 

- Здравей. - усмихнах се когато се обърнах. 

- Здравей. 

Беше мъжът, с когото се запознахме наскоро в любимия ми бар. 

- Искаш ли да се поразходим? 

- Отивам на работа. 

- Ако искаш мога да те изпратя до там?

- Не възразявам. 

Беше есенно хладно утро. Хората се криеха зад дебелите си палта, а аз сякаш напук на всички тях, носех с усмивка на лице коженото си яке. 

- Ти какво работеше? - попита ме той. 

- Занимавам се с маркетинг. 

- Интересно. 

- А ти с какво се занимаваше?

- Разнасям пица из града. 

- Доволен ли си от живота си? 

- Напълно ме удовлетворява. Ами ти от твоя? 

Не отговорих на въпроса. 

След малко пристигнахме. 

- Ето тук работя.

- Готино местенце. Ами... приятна работа. 

Погледнах към часовника си.

- Мисля, че все пак има време за една цигара.

Седяхме на пейката отпред и пушехме когато чух вратата да се отваря. Беше началникът на отдела ни, затворен в себе си и умислен както винаги. 

- Добро утро. - усмихнах му се. 

Той кимна съвсем леко с глава и се отдалечи от нас. Днес си беше облякъл черното дълго палто, с което косата му изглеждаше още по-тъмна. Да не забравя, че и обичайното му темерутско държание беше налице. Вероятно светът щеше да се свърши, ако ми се беше усмихнал... 

Отговарях отнесено на въпросите на Христо, докато без да искам следях с поглед началника на отдела, който ставаше все по-изнервен. 

Загасих цигарата си, казах чао на Христо и влязох вътре. Седнах пред лаптопа и вършех работата си докато от време на време поглеждах към другия край на помещението, където беше той. Трябваше да му се признае, че в редките случаи, когато усмивката приплъзваше по лицето му, не изглеждаше  зле...

Телефонът ми извибрира. Бях получила съобщение от Христо. Канеше ме да излезем на ресторант. 

- Елена, би ли ми взела кафе? – попита ме навъсен началникът. 

- Как го пиете? 

- С мляко и три захарчета, Елена. Запиши си някъде, за да не ме питаш повторно.  

Вървях към табачето разгневена от тона, с който ми говореше... 

- Здравей, Христо. Кога и къде? Добре. Ще съм на линия. Чао. 

Когато влязох в кабинета, началника ме чакаше на вратата. Подадох му кафето… 

- До половин час да си готова с проучването. – заяви категорично и се оттегли. 

- Готова съм. - подадох му зелената папка след пет минути. 

Той ме погледна сериозно и я остави. 

- Няма ли да я прегледате? 

- По-късно. - отговори кратко и излезе навън да пуши. 

Когато отново влезе, седна на бюрото си и започна да преглежда съсредоточено папката ми. 

В пет без пет вече се обличах… 

- Елена, ти на къде? - учуди се началникът. 

- Нали е почти пет. 

- Да, но ти не си свободна.

- Но защо? 

- Защото не си свършила работата си както трябва. На твоя приятел ще му се наложи да те почака. 

- Нямам приятел. 

- Не ме интересува личният ти живот. 

Ама че глупак... 

- Хайде де, още ли не си готова? 

Попита ме десет минути по-късно. 

- Не съм. 

- Ами побързай тогава. И аз искам да си ходя. 

Идеше ми да стана и да му зашлевя един шамар и кълна се, щях да го направя, ако не ми беше началник...

След пет минути ми зададе същия въпрос. Ама че дразнител... 

След още десет отново...

- Какъв Ви е проблемът с мен? - не издържах аз.

Той се приближаваше до мен с широка крачка и ме гледаше изпитателно. Аз също не извъртах погледа си от него... 

- Питам Ви. Какъв Ви е проблемът с мен? Защо с всички се държите толкова добре, а към мен по този начин? Знам, че съм нова служителка и все още се уча, но не мисля, че... 

Той се приближаваше все по-близо до мен, а аз губех нишката на трезвата си мисъл...

...............................................................................................

Секунди по-късно светлините в офиса угаснаха...