І. Майчице свята
Не беше предполагал, че ще стане така. Дори не бе мислил за обвързване, харесваха му нещата такива, каквито са. Но когато Мария му каза, че е бременна, изобщо не се поколеба. “Женим се” бяха думите му, сякаш това беше нещо дълго обмисляно, а не изненадващо и спонтанно. Бяха заедно от 4 месеца, откакто я бе срещнал при един от походите на групата им в планината. И двамата се увличаха от екстремни спортове, алпинизъм, обичаха планината и използваха всяка възможност да прекарват времето си там.
Направиха скромно тържество, въпреки протестите на родителите си. Разбираха доводите им – Мария бе само на 19, а Андрей на 22, тепърва им предстоеше да учат, да се реализират в живота. В крайна сметка се примириха, и къде ще идат, щом внучето им е вече на път? А и характерите на двамата – борбени и упорити, ги обнадеждаваха, че все пак децата им ще успеят да се справят сами в живота.
Месеците се нижеха, бременността на Мария напредваше, но въпреки това Андрей се притесняваше. Смущаваха го някои разбирания на Мария, и най-вече факта, че отказваше да бъде наблюдавана от лекар. От първото си посещение, да констатира, че е бременна, не бе стъпвала в лекарски кабинет. Опитваше се да обори твърденията й, че навремето бабите ни нито са ходили на видеозон, нито в болница са раждали и всичко е било наред. В крайна сметка тя беше съвременна жена и отказът й да посещава консултациите поне веднъж месечно го озадачаваше. Другото, което се опитваше да й обясни, беше, че не е необходимо да се старае да бъде наравно с другите в планината. Можеше да си позволи малко почивка, трябваше. Това сякаш я изнервяше най-много. Държеше да покаже, че е способна наравно с другите, а когато Андрей настояваше да се пази повече, започваха караниците. Определено не можеше да я разбере, странни схващания имаше за жена и при други положения може би не би се замислял чак толкова, но сега ставаше дума за собственото му дете. Ако продължаваше така, беше напълно възможно да роди, докато са в планината. На кого и какво щеше да докаже с това? Андрей беше благодарен, че въпреки начина й на живот и непрекъснатото натоварване, всичко досега беше наред и силно се надяваше да бъде така и занапред…
Забравяха разногласията, когато стигнеха уморени до върха. Мария присядаше до него и се сгушваше в прегръдките му. Единствено тогава усещаше у нея нещо женствено и майчинско. Говориха си и мечтаеха с часове за тяхното дете, градяха планове за отглеждането и развитието му. Във фантазиите си виждаха как от малко го водят с тях в планината. В моменти като този Андрей се успокояваше. Вярваше, че Бог бди над тях и тяхното дете, а Мария не му се струваше чак толкова безотговорна…
Опасенията му се сбъднаха в една мрачна ноемврийска съботна утрин. Групата току-що бе започнала изкачването, когато Мария се присви. Беше навлязла в деветия месец и можеше да роди всеки момент, но на кого да обяснява Андрей? Втурна се към нея, а тя, останала без дъх, успя да му прошепне само: “Боли! Ужасно боли!” До колата им, паркирана в подножието, имаше към километър, а да върви беше немислимо… Метна я на гръб и внимателно заслиза надолу. Когато най-сетне стигнаха до колата, панталонът й беше подгизнал от кръв. “Само не се паникьосвай” повтаряше си Андрей, настани я на задната седалка и пое с бясна скорост към близкото градче. Не знаеше къде се намира болницата. “Все някак ще я намеря” мислеше той, а виковете на Мария от задната седалка ставаха все по-силни и по-продължителни. Явно контракциите й зачестяваха, а той се стараеше да не поглежда в огледалото за задно виждане, за да не се паникьосва още повече от гледката как Мария се мята и място не си намира от болки. Усещаше, че е на ръба на лудостта. Минувачи го упътиха към болницата, а когато пристигнаха, се втурна вътре като полудял:
- Жена ми! Жена ми! Ражда!
След него към колата хукнаха акушерка и две санитарки, сложиха я на подвижната носилка и я понесоха по коридора.
- Аз… а аз какво да правя? – попита Андрей, сякаш можеше с нещо да помогне.
Акушерката се спря, погледна го за миг и каза:
- Седнете, успокойте се и… чакайте. Всичко ще бъде наред.
“Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде…” повтаряше като в транс Андрей. Не можеше да се успокои, бродеше напред-назад по коридора. Бяха минали часове, които му се струваха цяла вечност. Неизвестността го плашеше, виковете на Мария ехтяха от дъното на коридора, превръщаха се в продължителни и умопомрачителни писъци, а Андрей удряше от безсилие с юмруци по окъртената, боядисана с бяла блажна боя стена. За първи път се чувстваше толкова безсилен, толкова отчаян и гневен от неспособността си да помогне. Идеше му да плаче, да проклина, да разкъса някого, когото и да е, само да не стои измъчван от очакването. При поредните писъци на Мария, той стискаше глава между коленете си и едва се удържаше да не заплаче или да връхлети в залата.
- Честито! – каза излязлата току-що акушерка – Имате момиченце!
- Как… Нима… Наистина ли… Наред ли е всичко – Андрей внезапно усети прилив на щастие, който караше всичко около него да се върти, а самия той да бръщолеви глупости. Акушерката, явно свикнала с въпросите на притеснените татковци, му се усмихна широко.
- След малко ще ги видите!
Въведоха го в родилната зала. Краката му се подкосяваха и трепереше целият - от вълнение или страх, и той не можеше да прецени. Мария лежеше на едно от леглата, бледа, уморена, с притворени очи. Около нея се суетеше санитарката, която забърсваше кръвта от раждането. Приближи се до Мария и я целуна по челото.
- Как си? – прошепна. Мария отвори очи и го погледна. Не видя в погледа и радост или удовлетворение. Само някакъв ужас. Може би от раждането, помисли си той и уплашено попита: - Зле ли ти е, мила?
- Видя ли… детето?
- Не. Казаха, че е добре. Не се притеснявай.
- Видя ли го, те питам?! – в гласа й прозвучаха нотки на истерия, която уплаши още повече и без това стресирания Андрей.
- Не. Има ли нещо, какво става? – без да дочака отговор, се втурна към кабинета на лекаря. Настигна го по коридора и попита:
- Детето? Добре ли е? Станало ли е нещо?
- Успокойте се. Детето е добре, съобразно състоянието му. Грижат се в момента за него и след малко ще го видите.
- Но какво му е, докторе? Има ли му нещо? – докторът го погледна продължително и някак озадачено.
- Синдром на Даун… Но предполагам, Вие знаете…
- Не… Какво е това? Нищо не знаем… Болно ли е? – въпросите на Андрей нямаха край. След първоначалната еуфория сега се чувстваше като след студен душ. Усещаше как емоциите му идват в повече и как напрежението взема превес над разума. Докторът видя шока, изписан по лицето му, затова го покани в кабинета си.
- Влезте… елате, ще ви обясня…
Докторът му обясни всичко, надълго и нашироко. Изслуша всичките му въпроси и се постара да отговори максимално изчерпателно. Никой нямаше вина… Андрей си тръгна съсипан от болницата, единственото, което го тревожеше, беше как ще приемат новината родителите им. Обади им се по телефона. След минути двете семейства пристигнаха в скромния им апартамент. Бабите плачеха и се вайкаха, а дядовците мълчаха смутени и гузни, сякаш неразбрали какво точно се е случило. Надпреварваха се да дават съвети и предложения какво да се прави с “такова” дете. Нервите на Андрей не издържаха. Удари с юмрук по масата и се разкрещя:
- Това не е “такова” дете! Това е моето, нашето дете! Вашето внуче! Ще го гледаме и обичаме като всяко едно друго, нормално дете! Ако ще се вайкате, плачете и обсъждате как да се оттървете от него… просто се махайте, махайте се оттук, махайте се всички, махайте се, веднага!
Остана сам. Беше разбит, съсипан. Не можеше да мисли повече. Плака цяла нощ. Не бе предполагал, че ще се случи така. Не и на него. Не и на тях. Не можеше да си обясни как, защо… Най-накрая умората и изтощението надвиха, но на сутринта решението, което беше взел, бе още по-твърдо… Това беше неговото дете и нищо и никой не можеше да го накара да се откаже от него.
Посещаваше Мария и детето всеки ден в болницата. Мария отказваше да го кърми. Отказваше дори да го види. Отказваше и да говори за него. Андрей знаеше защо. Не я кореше. Нямаше смисъл. Тя беше само на 19, жадна за живот, за забавления, безотговорна. Не беше готова да поеме подобна отговорност. Не беше готова да се жертва, дори в името на детето си. Това не беше детето, за което тя беше мечтала. Знаеше какво ще последва, но му беше безразлично. Щеше да я остави да си тръгне и да живее живота си така, както прецени за добре.
На третия ден, когато трябваше да ги изпишат от болницата, Андрей излезе сам с малкото вързопче на ръце. Нямаше фотографи, нямаше букети цветя, нямаше никой. Само той и малката Албена.
Странна гледка бяха за останалите. Младият, симпатичен татко, качил на раменете си двегодишната си дъщеричка със синдром на Даун. Албена обичаше планината, обичаше излетите с татко си и лицето и грееше от щастие. Хората гледаха странната двойка, повечето от тях със съжаление, а онези, които знаеха историята им – с възхищение. След статията за тях в списание “9 месеца” все повече хора ги разпознаваха. Андрей се радваше, когато закачаха дружелюбно малкото му момиченце. Погледът му засияваше, когато лицето й се озареше от усмивка. Обичаше я. Повече от всичко на света.