ДЕФИЦИТЪТ

     Едно време хубави неща трудно се намираха в търговската мрежа. На пръсти се брояха обектите, където, я с късмет, я по другия начин, простосмъртният можеше да сбъдне някоя своя дребна човешка мечта.

     Такъв един беше „София”. Разположен в центъра на столицата, в близост до емблематичните „Централни хали”, всеки ден той биваше посещаван от хиляди соц. труженици, служащи и художествено–творчески интелигенти. Единствено гигантът ЦУМ го превъзхождаше по известност.

     Продавачите там бяха на почит. Мереха слава с кръчмарите и бензинаджиите. Да те заговорят беше рядкост, а усмивката – изключително събитие.

     Същевременно ходенето на театър и въжената линия бяха достъпни за редовия българин. Киното и вкусните банички – ежедневие. Много по–голяма духовна наслада доставяше обикалянето по магазините. Там беше тръпката. Особено, ако това приключи с успешна покупка. Стоките, макар и дефицитни, бяха качествени и с гарантиран произход.

     Обикалях една вечер в търсене на подарък за любимото същество. Облечен в модното тогава шлиферно яке и обут в единствените си поизтрити дънки,   аз  не  можах   да   трогна   ничие   закоравяло магазинерско сърце. А и погледът ми не се беше спрял на нищо подходящо.

     На първия етаж на магазин „София” си даваха неформална среща Изтокът и Западът. Тук можеше да се видят един до друг японски фотоапарат, китайски фенер, английска самобръсначка и унгарски миксер. Редом с тях гордо деляха пространство и достиженията на родната ни индустрия.

     Харесах един дамски часовник – внос от ГДР. Същинско бижу! Дълго обикалях пред витрината, докато ме забележат. Жената зад щанда беше страшно заета с велики дела и упорито ме подминаваше. Поне да беше млада и хубава! Пробвах с малко чар, но и това не помогна. С угасваща надежда извадих няколко поизмачкани двайсетачки и плахо повторих скромното си желание.

     Със скоростта на светлината часовникът беше изваден от витрината и прилежно опакован. Парите прибрани, а една усмивка остана да грее като намазана с фосфорна боя мартеница.

     Ех, колко малко е нужно на човек да бъде щастлив и колко изменчиво е женското сърце! – си мислех аз, потупвайки издутия си джоб по пътя към къщи. Нужно е само да знаеш как и да се сетиш навреме...

08.VIII.2007 г.