Aug 14, 2013, 7:13 PM

Дефицитът 

  Prose » Narratives
484 0 2
2 мин reading

ДЕФИЦИТЪТ

 

     Едно време хубави неща трудно се намираха в търговската мрежа. На пръсти се брояха обектите, където, я с късмет, я по другия начин, простосмъртният можеше да сбъдне някоя своя дребна човешка мечта.

     Такъв един беше „София”. Разположен в центъра на столицата, в близост до емблематичните „Централни хали”, всеки ден той биваше посещаван от хиляди соц. труженици, служащи и художествено–творчески интелигенти. Единствено гигантът ЦУМ го превъзхождаше по известност.

     Продавачите там бяха на почит. Мереха слава с кръчмарите и бензинаджиите. Да те заговорят беше рядкост, а усмивката – изключително събитие.

     Същевременно ходенето на театър и въжената линия бяха достъпни за редовия българин. Киното и вкусните банички – ежедневие. Много по–голяма духовна наслада доставяше обикалянето по магазините. Там беше тръпката. Особено, ако това приключи с успешна покупка. Стоките, макар и дефицитни, бяха качествени и с гарантиран произход.

     Обикалях една вечер в търсене на подарък за любимото същество. Облечен в модното тогава шлиферно яке и обут в единствените си поизтрити дънки,   аз  не  можах   да   трогна   ничие   закоравяло магазинерско сърце. А и погледът ми не се беше спрял на нищо подходящо.

     На първия етаж на магазин „София” си даваха неформална среща Изтокът и Западът. Тук можеше да се видят един до друг японски фотоапарат, китайски фенер, английска самобръсначка и унгарски миксер. Редом с тях гордо деляха пространство и достиженията на родната ни индустрия.

     Харесах един дамски часовник – внос от ГДР. Същинско бижу! Дълго обикалях пред витрината, докато ме забележат. Жената зад щанда беше страшно заета с велики дела и упорито ме подминаваше. Поне да беше млада и хубава! Пробвах с малко чар, но и това не помогна. С угасваща надежда извадих няколко поизмачкани двайсетачки и плахо повторих скромното си желание.

     Със скоростта на светлината часовникът беше изваден от витрината и прилежно опакован. Парите прибрани, а една усмивка остана да грее като намазана с фосфорна боя мартеница.

     Ех, колко малко е нужно на човек да бъде щастлив и колко изменчиво е женското сърце! – си мислех аз, потупвайки издутия си джоб по пътя към къщи. Нужно е само да знаеш как и да се сетиш навреме...

 

08.VIII.2007 г.

© Динко All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Снежана, благадаря за единомислието. пукат се днес магазините, но за съжаление, с ГМО и китайски боклуци. тогава дефицитът беше предимно търговски, сега е морален!
  • Динко, прав си.Дефицит е морял народа. Номерът е бил да намериш верния път към сърцето, или джоба, на продавачката.Сега има всичко.Само дето , ако трябва да се купят два билета за кино, поне два дни принудително се пости.Двойка билети за стойностен спектакъл объркват финансовия план на семейството поне за половин месец.За хубавите книги да не говорим. Не се гордея с празните места по рафтовете на библиотеката си.Но за сметка на това магазините се пукат по шевовете от стока.Аз поне, не се питам, кое ли бих предпочела.
Random works
: ??:??