Делфинчо, Финчо и Инчо
Мама Делфинка се чувстваше най-уютно в своя дом – в Океана. Обичаше го посвоему, макар да съзнаваше, че я ограничава. Често си мечтаеше за чудеса, които можеха да се случат само на сушата. Още по-често копнееше за звездния безкрай, а той нощем се откриваше над нея неустоимо красив. Мама Делфинка бе родила три мъника. Най-големият се казваше Делфинчо, средният – Финчо, а най-малкият – Инчо. Тя по цял ден си играеше с тях и неусетно ги учеше на делфинските номера. Но тази вечер се беше замечтала и след дълго съзерцаване на звездното небе, каза, сякаш на себе си, с едва доловима тъга:
-Дали своя единствен миг житейски на делфинското равновесие посветих или пък в дребнотърсачество се провалих? Простете, живи твари, невежеството ми простете! Съществуващото отвъд Океана така и не прозрях. В него все се лутах – безпътно, безпризорно. Създадох три живота, три крехки твари и водя ги по водната си диря. Защо ли? Дали, за да продължат лутането ми безкрайно…
Сепна я гласът на Делфинчо:
-Мамо, мамо, чуваш ли? Някой вика за помощ!
-Да, мамо, да побързаме! Виждам го! – Финчо изпревари братята си и ги поведе с най-бързото си плуване по лунната пътека.
Инчо, макар и най-малък, за нищо в Океана не искаше да се предава. Изпревари всички и пръв стигна до викащия.
Делфинчо, Финчо, Инчо и мама Делфинка го наобиколиха.
-Едно, две, три, с муцунка давещия повдигни! – изпляска три пъти с опашката си майката, по стар делфински обичай. Тогава задружно всички подхванаха моряка и той се намери на гърба на Инчо.
До сутринта делфините носеха на гърбовете си човека, като се сменяха, че никой да не се измори. А когато се развидели, вече бяха наближили един кораб. Човекът радостно замаха с ръце и аха, аха, пак да цопне в Океана! Но семейството делфини го закрепи – този път на гърба на Финчо и с ловки движения го издигна чак на палубата на кораба. А там го запрегръщаха другарите му – моряци.
Делфинчо, Финчо, Инчо и мама Делфинка затанцуваха весело и не се отделиха от кораба чак до вечерта. А когато небесният свод засия над главите им, щастливи се плъзнаха по лунната пътека – там нейде, в безкрая на добротата.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Росица Танчева Todos los derechos reservados
