Анотация

Грехов е брокер. Но не обикновен. Той отдава жилища на онези, които не се виждат. На онези, от които се боят. На онези, които са забравени.

Кикимората, която се е уморила да чисти.

Смъртта, която не идва.

Сатаната, който иска да бъде забравен.

Всяка сделка — като изповед.

Всеки апартамент — като тяло.

Всяко същество — като него. Само че — без вратовръзка.

Това не е хорър. Това е каталог на болката.

Това не е фентъзи. Това е наръчник за оцеляване сред онези, които не се вписват.

Това не е хумор. Това е смях, който звучи, когато вече е късно.

Година по-късно Грехов има помощник. Архив. Кантора.

А напред — нови клиенти. Нови същности. Нови грешки.

Защото и демоните искат уют.

А някой трябва да им го намери.

Бележка от автора:

Аз съм руски писател. И тази книга — е лична. Не защото в нея има автобиография. А защото в нея има умора, която познавам. Градска. Бетонна. Човешка.

Работил съм като брокер. Не в приказка. В град. В бетонна митология.

Отдавах апартаменти. Показвах балкони. Обяснявах защо мухълът не е „енергийно поле“.

Да, клиенти имаше много. Мистика — нито една. Странности — десетки.

Един искаше прозорците да „не гледат към Луната“.

Друг настояваше банята да няма „ехо от бившата му“.

Трета питаше дали котката може да се нанесе преди подписването, „за да усети пространството“.

Не съм отдавал жилища на демони. Но съм отдавал на хора, които бяха по-близо до тях, отколкото до себе си.

И всеки път усещах, че това не са просто сделки. Това са опити да се намери място, където можеш да бъдеш себе си. Дори ако си странен. Дори ако си счупен. Дори ако не си съвсем човек.

Така се роди тази книга.

От умора. От абсурд. От желание да дадеш дом на онези, които никой не чака.

И много ми се искаше да я споделя с българските читатели. Защото тук, както и там, има хора, които търсят място. Не просто за живеене. А за съществуване.

Нека дори това да е просто метафора. Или — инструкция. Или — изповед.

Благодаря, че я отворихте.

А ако и вие работите с хора — дръжте се.

Понякога уютът — е просто тишина.

„Глава 1: Апартамент с панорама към ада“

Дъждът блъскаше града, сякаш небето бе решило да изчука всичко живо. Не просто порой — зъл, мокър, с хрущене. Вятърът виеше в вентилацията, и в този вой имаше думи. Не ги разбирах, но ги усещах — не бяха за хора. Бяха за онези, които отдавна са умрели, но не са си тръгнали. За онези, които са останали между редовете.

Стоях пред входа, пушех и гледах към една хрушчовка, която щях да покажа на нов клиент. Цигарата се мокреше, но не я хвърлях. Нека гори. Нека смърди. Нека поне нещо в този свят бъде честно.

Клиентът беше от онези, на които не се казва име. Просто — Господин. Появи се както всички те — без обаждане, без предупреждение, без сянка. Палто, което не се мокреше. Лице, което не се отразяваше в стъклото. Очите — като изгорени с цигара. Гласът — като махмурлук сутрин, когато не си сигурен дали си жив.

Приближи без да каже дума. Просто застана до мен. Почувствах как въздухът около него натежа. Сякаш кислородът реши: „Айде, аз си тръгвам.“

— Гледка към парка — казах, — но ако погледнеш в отражението, се вижда адът.

Той кимна. Бавно. Сякаш проверяваше дали не лъжа.

— Съседи?

— Живи. Засега. Но бабата отдолу е на ръба. Мисля, че ще я довършите за две седмици. Крещи на котката, а котката гледа стената и мяука на латински. Не се шегувам. Записах го — „mea culpa“ в три през нощта.

Господинът се усмихна. Усмивката беше като пукнатина в стъкло. Не за радост. За разрушение.

Влязохме. Входът миришеше на плесен, урина и още нещо — старо, забравено, като страх, който си заклещил под кожата. Крушката премигваше, сякаш ми намигваше: „Бягай, идиот.“ Не избягах. Аз съм брокер. Показвам апартаменти. Дори когато искат да те изядат.

Стълбите скърцаха. Стените бяха напукани, сякаш самата сграда се опитваше да избяга от себе си. На третия етаж — врата с кръст, нарисуван с кетчуп. Или с кръв. Не попитах.

Апартаментът беше жалък. Таваните ниски, стените тънки, линолеумът — като кожа, която някой е забравил да свали. В кухнята — петно. Не се измива. Пробвах. Мирише на страх. Не просто страх — детски. Такъв, който не крещи, а шепне: „Тате, не си тръгвай.“

— Тук някога живееше семейство — казах аз. — Баща, майка, син. Синът изчезна. Просто… изпарен. Без следа. Без звук. Сякаш го бяха изрязали от самата реалност.

Господинът влезе в стаята. Плъзна пръст по стената. На тапетите се появи сянка — силует на момче. Малко. С протегнати ръце. Сякаш молеше. Или викаше. Или сочеше.

Отвърнах поглед. Стана ми студено. Не от дъжда. От спомена. От онзи, който не съм викал, но той дойде.

Той мина през стаите, без да докосва пода. Просто… се плъзгаше. Като дим. Като мисъл, която не искаш да мислиш. Спря до прозореца. Погледна към парка. После — в огледалото. Там, където трябваше да бъде неговият силует, имаше… дупка. Не празнота. А именно дупка. Сякаш огледалото не издържа и реши: „Аз това няма да отразявам.“

— Подходящо ли е за вас?

— Да — каза Господинът. — Тук е уютно.

Извадих договора. Документите бяха обикновени. Но когато той подписа, мастилото потъмня. Като кръв, пролята отдавна. Подписът остави след — като изгаряне. Почувствах как ръката ми трепери. Не от страх. От разпознаване.

Спомних си сина си. И той изчезна. И той — в апартамент. И той — с Господина.

Когато сделката приключи, излязох навън. Запалих цигара. Дъждът се усили. Биеше по лицето ми, сякаш искаше да изтрие всичко, което бях видял. Гледах към прозорците, където вече живееше демонът, и мислех:

Не вярвам в ада. Работя с него. Давам му апартаменти под наем. Оформям сделки. Подписвам документи. Усмихвам се на клиенти без лица. Казвам: „Тук шумоизолацията е добра.“ Казвам: „Съседите не се оплакват.“ Казвам: „Гледка към парка, но ако погледнете в отражението…“

Не вярвам в ада. Просто живея в него.

Не знам защо идват. Може би наистина им трябва уют. Може би са уморени. Може би просто искат ъгъл, където да бъдат себе си — без писъци, без кръв, без вечност.

А може би просто искат да ми напомнят, че и аз съм част от техния свят. Че не съм човек, а функция. Проводник. Брокер. Онзи, който отваря вратите.

И всеки път, когато отварям врата, си мисля: ами ако е там? Моят син. Вътре. Зад стената. В сянката. В огледалото.

Не вярвам в ада. Просто търся неговия адрес.

„Глава 2: Призрак с ипотека“

Обаждането беше в 2:44 през нощта. Не спях. Отдавна не спя нормално. Сънищата са лукс, когато всеки ден се занимаваш с онези, които не би трябвало да съществуват. Или поне — не тук.

Телефонът премигна, сякаш сам не искаше да отговаря. Вдигнах слушалката.

— Грехов? — гласът беше сух, като хартия. — Трябва ми жилище. С документи. С регистрация. С адресна карта. И да мога да плащам онлайн.

— Кой сте?

— Аз… съм мъртъв. Но ми остана ипотека.

Не се изненадах. Отдавна не се изненадвам. Просто записах адреса и тръгнах.

Сградата беше нова. Луксозна. Стъкло, бетон, охрана, бариера, камери. Всичко както трябва. Само че охраната не ме погледна в очите. А камерата на входа се въртеше, въпреки че бях сам.

На рецепцията — никой. Само миризма. Сякаш някой бе забравил да затвори ковчег.

Апартаментът — на 13-ия етаж. Разбира се. Асансьорът се движеше бавно, сякаш не искаше да стигне. На 7-ия етаж спря. Вратите се отвориха. Празно. Само сянка. Не излязох. Продължих.

Той чакаше. В костюм. С вратовръзка. С куфарче. С очила. Прозрачен. Но не съвсем. Сякаш светът още не бе решил дали е жив.

— Бях зам.-директор по финансите — каза той. — Умрях от инфаркт. На работа. В кабинета. С калкулатор в ръка.

— Съболезнования.

— Не трябва. Все още съм в списъците. Получавам заплата. Плащам ипотеката. Искам да живея тук. Законно.

Погледнах договора. Беше оформен. С печати. С подписи. С дата на смъртта. Всичко по правилата.

— Сигурен ли сте, че искате точно този апартамент?

— Да. Добро окабеляване. И интернет. Водя отчет. Не искам да съм призрак. Искам да съм данъкоплатец.

Апартаментът беше идеален. Нов. Бял. Празен. Само в ъгъла — бюро. На него — лаптоп. Включен. Таблици. Цифри. Графики. Приближих се. Екранът премигна. За секунда — там се появи лице. Не неговото. Детско. Уплашено.

Отстъпих.

— Това…?

— Синът ми. Живее в друг апартамент. Следя го. През камери. През сметки. През сенки.

Не отговорих. Просто записах: „Клиентът изисква стабилен интернет и достъп до системи за наблюдение.“

В банята — огледало. В него — не отражение. В него — офис. Кабинет. Бюро. Калкулатор. Кръв. Там е умрял. Но огледалото помни.

В кухнята — хладилник. Вътре — документи. Папки. Справки. Сметки. Една от тях — на името на моя син. Не знам как. Не питам.

В спалнята — легло. Празно. Но на възглавницата — вдлъбнатина. Сякаш някой лежи. Винаги.

— Подходящо ли е?

— Да. Искам да плащам. Искам да съм полезен. Искам да не ме отпишат.

Извадих договора. Вече беше попълнен. Просто сложих подпис. Той — също. Ръката му мина през химикала, но мастилото легна. Сякаш светът каза: „Добре. Нека бъде.“

Когато излязох, асансьорът отново спря на 7-ия етаж. Вратите се отвориха. Там стоеше момче. На около десет. В костюм. С куфарче. Погледна ме. И изчезна.

Не знам защо живеят. След смъртта. След болката. След всичко.

Може би просто не умеят да пускат. Може би са като мен.

Аз също не пускам. Аз също следя. Аз също плащам. Не ипотека — цена. За всяка сделка. За всеки поглед. За всеки глас, който идва не от гърло, а от стена.

Не вярвам в задгробен живот. Просто му давам апартаменти под наем.

„Глава 3: Ктулху не обича асансьори“

Запитването дойде по стара поща. Не електронна — хартиена. Плик, запечатан с нещо, което миришеше на море и гнило. На обратната страна — символ, който се размърдваше, ако го гледаш прекалено дълго. Аз не гледах.

Вътре — лист, написан с мастило, което не блестеше. Просто лежеше. Като мъртви очи.

„Търся жилище. Просторно. Влажно. Без асансьор. С достъп до дълбините. Без съседи. Без светлина. Без време.“

Подпис: К.

Знаех кой е. Или по-точно — знаех, че е по-добре да не знам. Но аз работя. Давам под наем. Дори когато клиентът е самата бездна.

Започнах да търся. Не просто апартамент — убежище. Място, където можеш да бъдеш себе си, ако си нещо, което побърква с един поглед.

Обычните варианти отпаднаха веднага. Панелки — не. Сталински блокове — не. Лофтове — да вървят на майната си.

Намерих стар басейн. Изоставен. Подземен. Някога там са учили деца да плуват. Сега — никой не учи. Само тишина. И вода, която не си тръгва.

Отидох. Взех фенерче. И пистолет. Не защото ще помогне. Просто за да не се чувствам съвсем гол.

Басейнът не беше… празен. Водата стоеше. Тъмна. Дълбока. Без отражение. Включих фенера — не проби. Светлината просто изчезна. Сякаш водата каза: „Не.“

Стените бяха покрити със слуз. Не мокра — жива. Дишаше. Чувах. Усещах.

На ръба — следи. Не от крака. Не от лапи. Просто… следи. Сякаш някой е минал, но не е съществувал.

Слязох. Всяка стъпка — като удар по нервите. Водата шепнеше. Не с думи. С образи. Кораби. Викове. Дълбини. Не разбирах. Но знаех — не е за мен.

В ъгъла — врата. Метална. Без дръжка. Почуках. Отвори се. Без звук.

Той беше там. Вътре. Не целият. Само част. Пипало. Око. Сянка. Миризма. Всичко наведнъж. Всичко — неправилно.

— Вие ли сте Грехов? — гласът беше като глух тътен под вода. Като болка, която не чувстваш, но знаеш.

— Да.

— Това място… е тясно. Но поносимо.

— Асансьор не ви трябва?

— Асансьорът е обида. Аз не се изкачвам. Аз изплувам.

Кимнах. Не споря с бездната.

— Трябва ми пространство. Не в метри. В смисъл. Не искам да бъда ограничен. Не искам да бъда описан.

— Разбрах.

— Водата трябва да е жива. Не хлор. Не филтър. Страх. Памет. Грях.

— Имаме.

— Съседи?

— Няма. Само плъхове. Но те вече ви се молят.

Той замълча. Почувствах как въздухът се сгъсти. Сякаш дишах през чужда кожа.

— Съгласен съм.

Извадих договора. Той не взе химикал. Просто… погледна. Мастилото само се появи. Символи — не букви. Не ги четох. Просто подписах.

Когато излязох, водата в басейна се надигна. Не като вълна — като решение. Докосна тавана. И изчезна. Просто… си тръгна. Сякаш никога не е била.

На изхода — табелка: „Обектът е затворен. Поради технически причини.“

Усмихнах се. Технически причини — това е, когато бездната наема басейн.

Не знам защо идват. Тези… същности. Тези форми. Тези сенки.

Може би са уморени. Може би искат ъгъл. Място. Не за разрушение. За покой.

Аз също съм уморен. Аз също искам ъгъл. Но съм човек. На мен не ми дават.

Давам под наем. Отварям врати. Подписвам договори. Усмихвам се на онези, които не би трябвало да съществуват.

Не вярвам в Ктулху. Просто знам, че не обича асансьори.