ПРОЛОГ

Колиба от черепи

25 юли, 21:27 ч.
Гората Итури,
ДР Конго

Преследваха го. Знаеше го със сьщата онази безнадеждна яснота, с която тревопасното животно знае, че го преследва хищник.
Тичаше през джунглата без да обръща внимание на острите шипове по клоните, които раздираха дрехите му и разкъсваха плътта му.
Пьрвоначално иззад гьрба му прозвучаваха приглушени изстрели, но от известно време не се бе чул нито един. Може би бунтовниците се бяха отказали от преследването.
Ала въпреки това той не смееше да спре да бяга.
Прескочи някакьв обрасъл с лишеи и мъхове дънер и ботушите му цопнаха в плитката рекичка, по която бягаше вече близо километър. Дробовете му горяха, сърцето му биеше, полудяло. Опитваше да си поеме дъх, ала изразходваше кислорода по-бьрзо, отколкото го поемаше.
Спъна се от някакъв камък и полетя по лице към земята. Протегна инстинктивно ръце, за да поеме удара и изпъшка от болка, когато острите речни камъчета раздраха дланите му. Бистрата вода на рекичката леко почервеня от кръвта му. Изправи се, без да обрьща внимание на парещата болка в дланите си и продължи да бяга.

По някое време кривна встрани от рекичката и се вряза в храстите, макар клоните им да драскаха лицето му и да оставяха кървави черти по него.
По едно време си позволи да спре за малко, колкото да си поеме дъх... и калната земя се срина изпод краката му.
Затъркаля се по стръмното било, удари се в ствола на някакво дърво и изпъшка немощно. По лицето му полепнаха някакви листа и боклуци.
И внезапно се блъсна в нещо здраво, което изкара и последния дъх от дробовете му и спря падането.
Нямаше представа колко дьлго лежа така. Лежеше по гръб, взираше се в небето и кървавочервената африканска луна, изгряла точно над него. Нямаше сили да помръдне - дори вероятната опасност да бьде ухапан от змия или някаква буболечка, му се струваше някак далече от него.
И все пак събра последните си сили и се изправи на колене. Застана така няколко минути с наведена глава, докато отмине световъртежът, после несигурно се изправи и се подпря на нещото, което бе спряло падането му. Дланта му се облегна на някаква странна повърхност - беше гладка на пипане и същевременно съставена от множество заоблености - сякаш се бе подпрял на каменен зид.
Отстъпи назад и обърна поглед кьм нещото.
И отскочи назад, ужасен.
Беше колиба. Изоставена примитивна колиба, подпряна с две каменни плочи, полузаровена сред нисички храсти.
Но не това предизвика ужаса му.
Стените на колибата бяха направени от оголени човешки черепи.
Очни кухини се взираха зловещо в него, огрени от ярката лунна светлина мъртвешки усмивки го приканваха да отиде при тях. Стотици, хиляди черепи - на мъже, жени, деца. Подредени толкова плътно един до друг, че образуваха здрава стена.
Немощен вопъл се откьсна от гърлото на мъжа.
Едва сега осъзна, че нощната джунгла е потънала в тишина.
Нямаше ги виковете, крясъците и цвъртенето на нощните твари. Чуваше се само вятърът в клоните на дърветата. Иначе цареше тишина.
Тишина, населена с призраци.
Започна да отстъпва назад, без самият той да усети това. Не можеше да откъсне поглед от колибата от черепи. Знаеше само, че трябва да се махне оттук колкото е възможно по-бьрзо - дори и това да означаваше да се срещне с преследващите го бунтовници.
И изведнъж спря, вцепенен.
Някакъв нов звук нарушаваше тишината. Нещо се движеше. Нещо се движеше сред храсталаците. Някой помръдваше бавно и внимателно някъде около него.
Изстина.
Обитателят на зловещата колиба ли беше това? Или бунтовниците все пак го бяха открили?
Или беше нещо сьвсем различно?
- Гетет - промълви. Призраци.
И в следващия миг нещо се удари в гърба му, събори го по очи и го притисна кьм земята.
Опита се да се бори, ала нещото така силно го притискаше, че не можеше да помръдне. Нечий топьл дъх обърса тила му и той усети как по лицето му се стичат сълзи.
Започна да реди безмълвно някаква молитва... а после чу пукот и преди да осъзнае, че пукат собствените му прешлени, той бе обгърнат в плътна тъмнина, която погълна целия свят.