День победы

Таня Савичева – седемгодишна.
Таня –
твоята книжка чета,
тя е мъничка, мъничка книжка
като тебе –
със седем листа.

Първи лист:
Свирят немски гранати,
до оградата падна човек.

Втори лист:
Днес погребвахме тате.

Трети лист:
Днес убиха Олег.

Лист четвърти:
Убиха и баба.

Пети лист:
(как ли сили събра
да напише ръчичката слаба):
Днес
мама
умря.

Шести лист:
Много Савичеви бяха
вече никого няма дома.

Седми лист:
Ето, пак загърмяха.
Аз останах сама.
Таня.

Танечка –
седемгодишна –
все такава стоиш пред света.
Аз се свеждам над твоята книжка.
Таня,
уча се да чета.

«Книжката на Таня» от Георги Струмски

Всеки път, когато чета „Книжката на Таня”, плача. И когато децата ми бяха малки и го учеха в училище, и сега, когато шестгодишната ми внучка се учи да пише. И плача, защото това не е само силен стих, това е истина, която стиска за гърлото. Това причинява войната.
Помня, когато бях малка, как отрупваше мама масата, а аз все капризничех:
- Това не ми харесва, такова не обичам да ям.
- Само кажи какво искаш? Знаеш ли, че на мен ми е ставало лошо от глад през войната? - Гледах я и не разбирах.
- И дано никога не разбереш, дано никога да няма война.
Днес е девети май, День победы.
Седиме с мама на празнично подредената маса и както често става напоследък, тя ми разказва за младостта си, за първата си любов – младши лейтенант на служба в Унгария, 1956 година. Идва си в отпуск, влиза в клуба красив, висок, униформен и... кани мама на танц. «Как ми завиждаха всички момичета!» Тя разказва и сияе. Става по-млада и по-хубава. Спомня си как най-големият ù брат заминава на фронта едва шестнайсетгодишен. А той се е страхувал от шума на прелитащите над селото им самолети, бил е още хлапе. Стигнал е до Любляна, раняват го и се връща у дома. Татко ù се връща от фронта болен и умира в своето легло.
И идва девети май. Денят на победата. Краят на войната. Майка казва, че на този ден всички са плакали. Това помни от девети май - много сълзи. Едни от радост, че всичко е свършило, други - защото са загубили близък човек. Разказва как след войната хора, които са били в неизвестност, са се прибирали по домовете си. Шок, радост и пак сълзи. Разбити съдби. Съседка чака мъжа си след войната, няма вест за него. Войната е свършила, тя го е погребала в сърцето си, създава ново семейство и... той се прибира. Съдби човешки.
Разказва ми как пада бомба до къщата на леля ù, забива се на няколко метра в земята, отваря всички врати, чупи прозорци и не избухва... Леля ù остава жива и е в шок. На съседите бомба избухва в плевнята, а те остават живи в къщата, която е в непосредствена близост. Как когато са бомбандирали Курска област, земята и небето са били в огън и дим. Ужас. Тяхното село са бомбардирали, а в съседното една бомба не е паднала и всички са бягали при приятели в съседното село, докато бомбардировките престанат.
В къщата на баба са настанили петима немски офицери. От тях един много е обичал да седи в кухнята при баба, показвал ù е снимка на жена си и трите си деца. Преди войната е бил учител. Казвал ù е, че той не е искал война, че единствената му мечта е да се прибере и да ги прегърне. Питах бабушка: А дали е останал жив? Едва ли, тъкмо те напуснаха селото и нашите пробиха фронта. Влизат в селото и питат кога немците са се изнесли. Току-що. Хората са ги прегръщали, канели са ги в домовете си, да се стоплят, да ги нахранят. Не, ние трябва да ги догоним и да ги изгоним от нашата страна. Така че сигурно не е останал жив и не му се е сбъднала мечтата. Руснаците са били гладни, мръсни, уморени, но са защитавали Родината си. Помня, разказва мама, как баба ти им готвеше на немските офицери и плачеше. Защото те ù донесат я прасе, я кокошка и ù казват: Матка готви, а баба знае, че са ги взели от някоя съседка, на която децата ще си легнат гладни. Как след голяма битка хората са ходели и са взимали месо от току-що застреляни коне и са го готвели, защото е нямало какво да ядат. Как когато немците са нападнали Русия, дядо, за да не вземат коня им, го е заклал и баба го е сготвила. Събрали са цялата рода и са го изяли. Мама казва, че до сега помни колко хубаво го е приготвила баба, задушила го е в голям чугунен казан в руска печка. Още помня вкуса му – мама разказва и се връща назад в годините. После помръква... Когато нашите настъпваха, немците караха жените да копаят окопи. Жените отказваха, защото имаха кърмачета на ръце... Плаче. Копаеха окопи и плачеха... защото, защото... Тяхна близка е кърмела детето си, влиза немски войник, стреля в бебето и я изкарва да копае. След войната намираха цели кладенци, пълни с новородени. Война. А след войната на баба сестра ù погребва внуче. Отива да събира момчето съчки в гората и намира граната. Прибира се у дома и започва да си играе с нея. Избухва в ръцете му. Майка продължава да разказва, не мога да я спра. Когато немците си тръгваха и вече виждаха края, подпалваха къщи и гори. След войната по полето колко мини се взривяваха, още жертви. Нямаше дом, който да не е загубил поне един човек в тази война. Това трябва да се помни, за да не се повтаря. А приятелката ми, продължава мама, какво е преживяла?! И у тях имаше немски войници настанени. Намират единия от тях застрелян и обвиняват майка ù и баба ù, че са го убили. А жените дори не са знаели как се държи пистолет и за назидание на цялото село ги обесват на площада и ги оставят да висят там цяла седмица. Какво му е било на детето? И още спомени, и още...
Вкъщи винаги празнуваме девети май със спомени, с водка, песни и малко сълзи, но повече радост, че ние не знаем какво е война. Слушам я и искам всичко да запомня и я слушам с интерес, въпреки че го знам от филмите, но тя е жив свидетел и за нея не е било филм. Гледам я, милата ми, и я питам: Мамо, защо след като си преживяла всичко това, се ядосваш понякога на разни дребнички неща, защо?! Защо не ценим живота си? Защо не се радваме на всеки миг, когато сме заедно?! Отпиваме по една глътка, отливаме на земята за загинаналите и запяваме: День победы... ето радость со слезами на глазах...