28 abr 2010, 7:09

Депресия 

  Prosa » Relatos
925 0 8
4 мин за четене

           Не го свърташе на едно място младото докторче и ето че пак излезе да се поразтъпче пред жилищния блок. Отскоро се бе преселило в града и още не можеше да свикне със сивотията. Всичко му се струваше някак тясно и неудобно, като се започне от стаите на апартамента, та се свърши с плочките пред входа на блока и с няколкото скромни, четвъртити алейки, оставени уж за зеленина, но вече изпотъпкани от автомобилите. Израснало на село бе нашето момче и ветеринарен лекар бе станало, за да не счупи хатъра на майка си. На времето се изявяваше като баш гимнастик и в спортната академия му се щеше да учи, но слаб излезе и не можа да наложи своето.Тъкмо мъж се почувства и вече искаше желанията си да отстоява, ей че отново се излъга - граждански брак сключи и пак по женски акъл тръгна! Изостави той селските красоти - в града се засели и в тамошната лечебница заработи. Но каква беше таз жена, какво беше туй чудо! Веднага след сватбата отвори една голяма уста и докато съпругът й не отстъпи, не я затвори:

            - Не ща да подивявам на село! Ако искаш да сме заедно, в града трябва да се устроим  и като интелигентни хора, в апартамент да живеем! В градско училище искам да учат децата ни, а не при селските даскали!

            Така, отнемай къде, докторчето се пресели с домочадието си в големия град, ама нали всичко там му бе тясно в раменете, та и сега най-важното, за което ще ви разкажа, му се случи не в апартамента, а навън - пред блока. Както си се разхождаше нервно между автомобилите напред-назад и ей ти насреща му изскочи един негов селски - Митьо Загореца му викаха.

            - Здрасти, докторче! - зарадва се той и чак разпери ръце, прегърна нашия човек и го потупа приятелски по гърба. - Тъкмо ти ми трябваш! Ще дойдеш ли да ми видиш прасето, че не е дип добре хайванчето?

            - Ще го прегледам, разбира се - нали това ми е работата! Качвам се до нас, за да си взема чантата с инструментите. Ти ме чакай с колата си долу, та до село да ме закараш!-разбърза се докторът, че му бе додеяло в града.

            - Чакай, спри се! Не ти трябват още инструменти, нито лекарства! Ела и прегледай животното, пък каквото потрябва, ще го вземем по-късно!

            - Няма да се разкарваме като шантави нагоре-надолу! Сега всичко ще си приготвя и тогава тръгваме! - настоя докторът и се качи в апартамента си.

            Позабави се, защото малко се посчепка със своята благоверна, че на нея не й се искаше точно сега на село да го пусне, ама, нейсе, този път надделя на ината й! С все инструментариум, той слезе, а пред входа го чакаше съседът му. Вместо към лек автомобил обаче, човекът го поведе към средния вход на блока им.

            - Къде ме водиш? И ти ли имаш да вземаш нещо от къщи? - учуди се докторът, а Митьо се подхили:

            - Ще видиш. Трай си сега!
           Изкачиха се до шестия етаж и влязоха в апартамента, който се намираше точно до асансьорната врата. Съседът го въведе в банята и ветеринарят не повярва на очите си - там, във ваната, се мъдреше едно розово прасе! Като ги видя, то заквича и забуксува с крака, направи неистови усилия да излезе, ама не му се отдаде, защото се плъзгаше в хлъзгавото корито и се пльоскаше на дъното му.

            - От няколко дни не иска да яде хайванчето, та всички в чудо сме се видели - и жената, и дъщерята, и зетя, и внучето! - заоплаква се Митьо и замоли:

- Помагай, докторе!
            В това време зетят погледна през рамото на дядо си и рече:
            - Да го колим му е време на прасето, нали докторе? Затуй животното не иска да яде.

            - Ами да, затуй ще е  – веднага се съгласи лекарят.

            - Как ще го колим бе, та още е май месец? До Коледа има повече от половин година. Прасето още има да наддава. Защо ми е такова кльощаво?
            Зетят притеснено сбута доктора, а оня компетентно рече:

            - Ако ще го държите до Коледа, трябва на село - в удобна кочина да го преместите, че тука, без движение, не може хайванче да се гледа!

            - Ха, аз жена, дете, зет и внучка тука гледам, та едно прасе да не мога! - наежи се Митьо, а зетят така настъпи доктора, че той едва се сдържа да не извика и със зор успя да процеди през зъби:

            - В депресия е прасето ти, да знаеш, а от тази болест по-страшна няма и ако още тука го държиш - ще се зарази цялото ти домочадие!
          Стресна се тогава съседът, щото за такваз напаст не беше чувал. Още същия следобед натовари хайванчето в багажника на автомобила си и двамата с доктора го откараха на село. Сковаха му кочина и оттогава често-често ходят да го наглеждат, че дано да разберат отървало ли се е от невярната болест. След неделя, две, тъй стана, че не само прасето прояде, но и на доктора най-после му се отвори апетитът и взе сериозно да се опълчва на благоверната си, когато насила искаше в апартамента да го задържи.

© Росица Танчева Todos los derechos reservados

El Autor ha prohibido la votación.
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • звучи ми мелодично и усмихващо.
    хареса ми.
  • Благодаря на всички, които са коментирали разказа ми "Депресия". Нарочно някои изречения в него са с обратен словоред - с това исках да постигна по-добър хумористично-поетичен изказ в това прозаично произведение.
  • Само не разбрах дали това, че в повечето изречения поставяш глагола накрая има някаква цел или просто така си пишеш.
    Иначе за посланието съм напълно съгласен - човекът напуска селото, но селото никога не напуска човека. Нагледали сме се на достатъчно примери за това.
  • Oригинално
  • Ами тя Илияна го е казала... Тъжно- смешно! Поздрав!
  • Тя депресията и при хората е едно от най-страшните неща...
    Поздравления за чудесно предадената атмосфера на съвремието ни и благодаря, че ме усмихна!
  • Като идея малко прилича на стария филм " Селянинът с колелото", но ми хареса много.Близка ми е тази тематика, защото и мене ме влече към простора. Поздравления!
  • Усмихна ме и ме натъжи едновременно, а това е много! Поздрав!
Propuestas
: ??:??