Десперадо Клинчев, по майка - Бандерас, излезе на терасата, протегна се като персийски котарак край включен калорифер и пусна поглед над кварталната шир. Ежедневието си течеше обичайно: комините коминяха, бездомниците бездомничеха, безделниците се биеха, за да се сгреят в хладната утрин, а слънцето ги наблюдаваше безучастно.
Десперадо Клинчев запали цигара от хубавите, вдъхна свеж никотинов бриз и се изплези на живота. Споменът за снощната вечеря с момичето от неговите сънища, го накара да пусне напред като стадо мечтите си за бъдещето и да ги подкара с бодър лай по тучните ливади на настоящето. Тя беше извънредно красива, с бадемови, обещаващи рая очи. След стотици любовни разочарования и безкрайни сърдечни арести, Десперадо най-после беше открил правилния кардиолог. Това, че все още не знаеше името й, правеше нещата още по-очарователни. Когато я зърна на пиацата, облегната на улична лампа, с висока поличка и нисък ценоразпис, подвикваща след всеки на вид платежоспособен мъжкар, той получи Прозрение. В него нахлуха безметежно спокойствие и равновесие, той не се поколеба и за секунда и я нае за два часа. Дори не си помисли да се възползва в неприличния смисъл от това крехко цвете. Заведе я в най-скъпия ресторант в града и с възхита я гледаше как поглъща огромни количества миди Сен Жак върху канапе от китайски водорасли. Пиха вино, говориха си, смяха се, накрая той я закара с такси до уличната лампа и я остави в недоумение. Той беше убеден, че това е най-хубавата вечер в живота му, а тя – че е попаднала на обратен. Той й даде телефона си, тя го записа върху стълба на лампата и го плесна отзад за лека нощ. Милиони пеперуди запърхаха в стомаха му, докато някакъв мъж я питаше за тарифата й.
Днес Десперадо с нетърпение очакваше дванайсетия час по обед – тя го беше предупредила, че естеството на работата й не позволява по-ранно събуждане. Нетърпеливо поглеждаше към часовника с кукувичката, на която беше залепил своя снимка. Десперадо знаеше, че не е като останалите, на които през ум не би минало да се влюбят в проститутка с редки зъби и чести полови контакти. Тези хора, мислеше Десперадо, бяха като слепци в тъмна стая: цял живот се движеха опипом и не можеха да разпознаят истинската любов, дори да ги потупаше по рамото и да им се представеше. Дванайсет наближаваше, а количеството изпушени цигари рязко понижи качеството на въздуха в града. Най-после заветният час настъпи и Десперадо с треперещи пръсти набра номера.
- Ало!
Познатият глас накара езикът му да набъбне и устните му да се сковат, но той все пак го преодоля:
- Здравей, аз съм, от снощи! Помниш ли ме, ядохме миди и се смяхме.
- Да, сещам се, какво искаш?
- Може би… още една вечеря… тази вечер?!!..
- Ти плащаш, ти поръчваш. Тъкмо ще си почина малко, че там, долу, съвсем се амортизирах. Ще има ли пак от ония, хубавите миди?
- Ще има, ще има! – възкликна възбудено Десперадо – и калмари ще има, и сепия, ако искаш... значи приемаш?
-Докато си плащаш, приемам всичко! – отговори многозначително тя. - Вземи ме към 22, ако обслужвам някого в момента, изчакай отстрани, докато свършим.
Десперадо затвори и потънал в блаженство, залъкатуши из заплетените лабиринти на любовта. Навън безделниците отново се сбиха този път - от скука.
© Илиян Todos los derechos reservados
Нестандартното винаги разбунва духовете.
Иначе интересно написано и замисля.