Сред острова на самотата, там където душите покорно се отдават на безкрайността и вярата, монахът спеше неспокойно. Спомени за отминалото нахлуваха в съня му. Смееха се, подаваха му чаша вино, пушеха с него, събличха го, но той се дърпаше ужасен.

Мяташе се в леглото сякаш не му достигаше въздух, дърпаше одеялото затиснат от тежестта му, трепереше от студ.

Ледена тръпка премина през тялото му и той се събуди от образ нахлул в стаята.

Насреща му стоеше жена облечена в черна рокля с бели обувки.

-  Елиза? – прошепна в тъмното - ти ли си?

Протегна ръка към него, но той се разтвори в тъмнината и се изпари. 
 

Монахът повече не заспа. Падна наколене и започна да се моли трескаво с втречнени очи в луната.

Тази нощ луната приюти още един поглед.

Елиза стоше с гръб към горящата си къща и гледаше нагоре. Дишаше тежко от разстилаща се по гърба ѝ топлина.

Облечена в черна, копринена рокля и бели сватбени обувки, тя започна бавно да се отдалечава от горящата клада, насред гората.

Мислите ѝ блуждаеха в некачествено хайку:
 

Сватба

Нощта отлита като гарван.

Душата ми боса, облечена в бяло.

Прекоси малката горичка и се отправи към гарата. Разведеляваше се, а сред мъгливата утрин, обидно розова сграда правеше компания на провинциалната гара. 

Нещото, което най-много подразни погледа на жената беше петелът върху портата на розовото абракадабрие.

- Пей! - заповяда тя.

-  Кукуригууу-кукуригуууу. - съживи се петела.

Крясъкът на пернатото разтърси градчето и малки светлинки се появиха по прозорците на къщите.

- Млъкни! – прошепна тя и птицата застина отново.

Елиза се усмихна със задоволство и се отправи към гарата за да си купи билет. Зад гишето я изучаваха дебели лупи, намерили почетно място под оранжева рядка коса, която нахално се пилееше в пространството, създавайки усещането за неосъзнат безпорядък.

- Един билет, моля?

- Това е много безвкусно, обадиха се лупите и чак сега Елиза съзря, че зад тях има малки, хитри очички, които се смеят.

- Кое мадам?

- Никога не съчетавайте черна рокля с бели обувки, пошло е.

- А да съчетая черната си душа с невинна, по-малко пошло ли ще е?

- Ъ?

- Един билет, моля?

Лупите подадоха озадачени билета и изпаднаха в дълбок размисъл, смеха в очите угасна.

Елиза се качи на влака и се настани в първото свободно купе. Седна уморена, събу белите сватбени обувки и затвори очи. Още чуваше пукота на горящото дърво, чупенето на бутилките с алкохол, които мъжът ѝ криеше под леглото, за да не разбере, че пие. Чуваше молбата му да го спаси. Крясъците му. Среднощните стъпки. Чупенето на чинии. Блъскането по вратите.

Опита се да се успокои. Почти беше задрямала, когато в купето влезе привлекателен мъж. Той дълго се вглеждаше в малките ѝ, лакирани в червено нокти на краката, преди да се престраши да седне.

-Добър ден. – каза той след като се настани удобно на седалката срещу нея.
 

-Млъкни! - заповяда Елиза.

Мъжът замръзна. Устата му сякаш се залепи и не можа да помръдне. Втренчи се в очите ѝ, за които можеше да се закълне, че бяха жълти.

-Така е по-добре - усмихна се тя - нека поспим спокойно, после ще поговорим – и тя отново затвори очи.

Ловецът в мъжа осъзнаваше, че единствените жълти очи, които някога е виждал и би могъл да види, са на лисица в тъмното. Мъжът в ловеца осъзнаваше, че не е виждал по-красив кехлибарен поглед.

Гледаше я омагьосан и тръпнещ, кога ще се събуди, за да може отново да чуе гласа ѝ. Гръдта и се надигаше равномерно и спокойно. Бяла, мека, тръпнеща да бъде докосната. Къдриците на косата галеха рамената ѝ, а малката ѝ сочна уста леко потръпваше.

Час по-късно тя отвори очи, усмихна се на втренченото лице, наклони леко глава настрана и попита:

-  Закъде пътувате?

-  Искам да спя с теб! - каза мъжа.

-  О, нима? Не бързате ли?

-  Не!

-  Има един малък проблем.

-  За мен няма никакъв проблем.

-  Аз съм девствена и ако спя с вас, ще отнема душата ви, а ако не го направя, мисля че вие ще отнемете моята.

-  За мен няма значение, всички имаме недостатъци.

-  Вие май не ме слушате.

-  Напротив, но не ви чувам. Желая ви!

-  Изкарайте с мен един ден и ще бъда ваша. Имате ли къде да ме поканите?

Разбира се, че имаше. Имаше много приятели с големи апартаменти, с малки къщи, с вили извън града. Имаше къде да я покани, но не и в дома си, където го чакаше жена му и малкият им син.

Отговориха още на първото му позвъняване и само след няколко часа двамата се озоваха в малка кокетна мансарда. Луната нахлуваше с цялата си пълнота през прозореца и статята светеше студена и негостоприемна.

Мъжът не дочака Елиза да прекрачи прага, когато почти насилствено я сграбчи за раменете и впи устни в нейните.

-  Замръзни! - изкрещя тя и той застина в ступор. – Един ден с мен и тогава ще съм ваша.
 

-  Извинявай – виновно каза мъжът.

Седнаха на дивана един срещу друг, тя запали цигара, силно всмука дима и издиша шумно. Стаята се покри в уютна пелена. Елиза постоя няколко минути насреща му. Стана от дивана и се разтърси из стаята. Намери стар грамофон и пусна някаква плоча. Сред мъглата зазвуча „За Елиза“ на Бетовен. Усмихна се тъжно, извади писмо от малката си чанта. Разгърна го и зачете:

„Христос Воскресе!
 

Отново е вечер, газената лампа свети на постланата с мушама на кавяфи квадратчета маса, а множеството иконички подредени в края ѝ, опрени на варосаната стена ме гледат, приканвайки към безмълвия и радост в Бога.

Опитвам се да ти опиша обстновката в новата си килия. Има един средно голям шкаф от тъмно дърво с порцеланови дръжки, върху него има книги, а вътре дрехи. Най-интересното винаги е в чекмеджетата – иконички, карти на Пиза, Венеция, Рим, елей от кандилото в олтара на Ватопедския манастир, поясче докоснато до пояса на Света Богородица, кръстче от Йерусалим и други любопитности!

Недопита чаша с кафе ме изкушава на двадесетина сантиметра от ръката ми.

Сутринта, когато отивах на трапезата отец Атанасий (философът) с усмивка ми размаха писмото ти (плика). Признавам, че го очкавах, но това направи радостта ми по-голяма.

Питаш как се отнасят с мен?

Всеки по своему в хубавия смисъл на думата. Разбира се има един кръг от 4-5 монаха, с които общувам най-вече, но Слава Богу засега не съм имал никакви конфликти освен един с дядо Пахомий – библиотекарят, най-обаятелната личност от старците. Разсърди ми се и спря да ме багославя, защото продължавах да живея в старото крило, а според него там има голяма опасност от пожар. По Божия милост, като се пренесох и му поисках прошка отношенията се възстановиха...“

Елиза спря да чете, защото очите ѝ се насълзиха. Мъжът стоеше безмълвен и загледан в края на обувките си.

-  Аз съм Елиза, а това което ти прочетох е последното писмо на единствената ми любов. Мъж, който предпочете да стане монах преди да разбере, че ме обича. Преди аз да разбера, че го обичам, преди да успеем да се разкрием. Той замина недокоснат, аз останах такава. Последният ми мъж не издържа на това, че не може да ме има и се самоуби. Изгори къщата ни до основи. А аз така и не разбрах какво е да се отдадеш. Знаете ли какво ми написа монаха последно и оттогава нямам никаква вест от него:

„Понякога е по-добре да се разделим с нещо, което ни е било скъпо, отколкото заради него да се лишаваме от това, за което вече копнее душата. Възползвай се от свободното време по душеспасителни начини. Моли се за мен!“

Мъжът бавно се изправи от  дивана. Погледна към Елиза и тихо каза:

- Извинявай, но няма да мога да изкарам и една секунда повече с теб. Трябва да се прибирам, но ти остани до сутринта, ако няма къде да отидеш.

Бавно излезе от апартамента, почти безвучно затвори врата, а тя остана сама под лунната светлина.

Вдовица в сватбени обувки. Девствена вещица.