Лежах на своето канапе в дома на Писателката и бавно отпивах от горещия си шоколад.

   Чувствах се божествено.

   Писателката стоеше срещу мен и гледаше съсредоточено счупения си нокът.

      - Нали знаеш, че колкото и да го гледаш, той няма да порасне отново? - беше необичайно за нея да си пусне толкова дълги нокти. Отговори на забележката ми с поглед, изпълнен с досада. Тя имаше няколко любими настроения, които използваше. Всичко друго беше "за пълнеж", както тя сама обичаше да казва.

  Радостта, например, не беше сред любимите й, но я използваше сравнително често. Тъй като усмивките й бяха редки и скъпи, Писателката ги пазеше в бурканчета от бебешко пюре - твърдеше, че в тях атмосферата за усмивки била най-подходяща. Даряваше с усмивка единствено заслужилите и те можеха да се нарекат  истински щастливци.

  Често се случваше тези, на които се е усмихнала, да се влюбят в нея - тя наистина беше прелестна, когато се усмихваше. Аз никога досега не бях даряван с усмивка...

  И точно докато размишлявах и се наслаждавах на горещия шоколад, Писателката нави един кичур на прелестния си пръст, погледна ме разсеяно и се усмихна.

  Сякаш малко слънце изгря в мен. А дори не я бях заслужил, извършвайки нещо изключително. Моята скъпа Писателка все още ме изненадваше. Тъкмо се опитвах да уловя погледа й, за да събера останалите по лицето й следи от усмивката - не можеше да са изчезнали толкова бързо. Щях да ги скътам дълбоко-дълбоко в сърцето си.

  - Уф - възмутеното й възклицание ме изтръгна от унеса - май си прав, че няма да порасне отново. Поне не мигновено - лицето й допреди миг смръщено, сега се проясни.

 Въздъхнах тежко и станах, за да й донеса сребърна ножица.