Диалози с Писателката III
Лежах на своето канапе в дома на Писателката и бавно отпивах от горещия си шоколад.
Чувствах се божествено.
Писателката стоеше срещу мен и гледаше съсредоточено счупения си нокът.
- Нали знаеш, че колкото и да го гледаш, той няма да порасне отново? - беше необичайно за нея да си пусне толкова дълги нокти. Отговори на забележката ми с поглед, изпълнен с досада. Тя имаше няколко любими настроения, които използваше. Всичко друго беше "за пълнеж", както тя сама обичаше да казва.
Радостта, например, не беше сред любимите й, но я използваше сравнително често. Тъй като усмивките й бяха редки и скъпи, Писателката ги пазеше в бурканчета от бебешко пюре - твърдеше, че в тях атмосферата за усмивки била най-подходяща. Даряваше с усмивка единствено заслужилите и те можеха да се нарекат истински щастливци.
Често се случваше тези, на които се е усмихнала, да се влюбят в нея - тя наистина беше прелестна, когато се усмихваше. Аз никога досега не бях даряван с усмивка...
И точно докато размишлявах и се наслаждавах на горещия шоколад, Писателката нави един кичур на прелестния си пръст, погледна ме разсеяно и се усмихна.
Сякаш малко слънце изгря в мен. А дори не я бях заслужил, извършвайки нещо изключително. Моята скъпа Писателка все още ме изненадваше. Тъкмо се опитвах да уловя погледа й, за да събера останалите по лицето й следи от усмивката - не можеше да са изчезнали толкова бързо. Щях да ги скътам дълбоко-дълбоко в сърцето си.
- Уф - възмутеното й възклицание ме изтръгна от унеса - май си прав, че няма да порасне отново. Поне не мигновено - лицето й допреди миг смръщено, сега се проясни.
Въздъхнах тежко и станах, за да й донеса сребърна ножица.
© Ани All rights reserved.
