Джеси Джей. Джеси Джей. Не е истинско име. Измисли го в онзи ужасен период на тридневна едва поносима тъга. Джеси Джей. Започна от нищо. Изведнъж една сутрин се огледа наоколо и припозна самотата на своята стая. Отначало не обърна внимание и се зае с обичайни за себе си дейности. Към обяд, се отпусна тежко в един плетен стол в дъното на помещението и сякаш се счупи. Изведнъж всичко наоколо коренно се промени, и то завинаги. Какво беше различно, не стана ясно,но едно беше сигурно. Нямаше връщане назад. Известно време просто седя с цигара в ръка, без да може да разбере какво точно се случва. След това настъпиха тежки часове. Джеси Джей ридаеше, плачеше, крещеше, чупеше разни неща и ронеше сълзи над парченцата от тях. Изпуши много цигари. Не яде почти нищо. През деня все още се крепеше от надеждата. Знаеше, че има изход и той беше съвсем наблизо, но не можеше да го открие. По здрач започна да разглежда книгите. Имаше много  книги в стаята -  подредени по прашни рафтове, набутани в кашони, струпани на малки купчинки по ъглите. Отдавна недокосваните страници въздишаха под пръстите на Джеси Джей. Книгите казваха много, но винаги едно и също. Те не се променяха. Нашепваха своята история и нищо повече.  Книгите са отговори на въпроси, зададени отдавна от някого и не са способни да отговарят сами на нови въпроси, дори когато човекът над тях е отчаян. Джеси Джей не можеше да понесе повече от няколко реда от тяхното безсилие. Трескаво разгръщаше страниците, не намираше това, което се надяваше да намери, захвърляше книгата, без дори да я затвори и посягаше към следващата. След около два часа се умори. Седна по средата на стаята, която бе заприличала на бойно поле и запуши. Реши да се самоубие. Реши го твърдо и се приготви. Вече докосваше, меката кожа на китката си с изнамереното с доста усилия бръснарско ножче. Първите капчици кръв избиха над кожата, свежи и някак правилни на фона всичко останало. Но нищо не се промени. Книгите все така лежаха на пода, пепелника преливаше, вятърът навън вилнееше в листата. Дори гледката на все още топлата кръв стичаща се по китката на Джеси не накара вселената да даде някакъв знак, че всичко ще бъде наред все пак, все някога… Това хвърли Джеси в нов пристъп на ридание. Малко след полунощ заспа от изтощение направо върху завивките на леглото си. Навън вятърът продължаваше да напява монотонната си песен. Надеждата бе умряла, а Джеси Джей все още живееше. (следва)