I

– Ама че ужасен ден! – възкликна Джон

– Мхм. – измърмори човекът, застанал срещу него, без да откъсва очи от своя пистолет, който пък от своя страна, не откъсваше поглед от Джон.

– Никак не ми се умираше днес... – продължи слабичкият, тъмнокос мъж, носещ често срещаното име - Джон – Времето е мрачно и изключително потискащо, а и вече минава шест следобед. Знаеш, че никога не върша каквото и да било толкова късно... камо ли да умирам!

Човекът с пистолета сбърчи замислено нос и чело, както бе виждал

да правят хората, когато мислят и кимна:

– “Умирането си е изморителна работа.” – опита се да прозвучи философски – Както е казал Великия... ех, забравих му името.

– Мъдър човек е бил... е, и аз забравих как се казваше – съгласи се Джон, макар да не беше сигурен, че въпросният мъдрец е казал нещо подобно.

– Да... – промълви тоя с пистолета, след което направи няколко нервни крачки и се почеса по плешивото теме - навик, който имаше от времето, когато по главата му, с форма на яйце, гордо се бе развявала рехава и мазна коса.

            Отвори уста, готов да каже още някоя мъдрост, но се отказа. Явно се бе изчерпал. Вместо това, заби поглед в обувките си (италиански, втора употреба) и се зае да изследва дълбините на ухото си с показалеца на лявата си ръка. Дясната все така стискаше пистолета, който пък все още строго гледаше Джон.

            Той реши да не пречи на важното занимание на властелина на хладното оръжие, а вместо това отново огледа стаята. Нямаше промяна, все същата стара и неизмазана маза, точно като отпреди пет минути. Интериорът се изчерпваше с една дразнещо присветкваща крушка, държаща се със сетни сили на тънък кабел, спускащ се от мръсния таван; бъдещия убиец на Джон; столът, на който бе вързан Джон и, разбира се, самият Джон.

            Трудно беше за вярване, но помещението бе по-лошо на миризма, отколкото на вид. Стига, естествено,  да не си падаш по изтънчения аромат на гнили чорапи и мокро куче, примесен с уханието на древна цивилизация от мухъл, населяваща това място от незапомнени времена.

            Човекът с пистолета свърши с изследователската си дейност и разгледа с жив интерес забележителните находки, които показалецът му бе намерил в дебрите на собствената му ушна мида.

– Виж какво, – предложи той – можем да го отложим за вторник. Тогава имам свободно време около обяд, та мога и тогава да те пратя на ония свят. Ако си свободен де, не те задължавам.

– Не, не – поклати глава Джон – Точно тогава имам среща, няма как да стане.

– И коя е късметлийката? – полюбопитства бъдещият убиец с усмивка, подобаваща за селски ерген.

– Не такава среща. Само бизнес. Ама нали знаеш как е... не мога да я отменя. Не, че не бих искал, но не зависи от мен.

– Няма проблеми, разбирам.

            Човекът с пистолета се огледа, сякаш не беше сигурен къде се намира и защо се намира точно тук. Джон също се огледа, ей така, от учтивост.

            – Е, значи това е всичко. – въздъхна той.

            – Така изглежда. –  кимна Джон – Само, моля те, внимавай с косата, вчера се подстригах.

            Пистолетът се насочи към сърцето му. То изтупка бързо, а куршумът се погрижи да му е за последно.

*   *   *   *   *

            Джон не знаеше точно колко време е минало, но по Слънцето, което се блещеше насреща му, можеше да каже, че часът е някъде към единадесет и двадесет и три.

            Той инстинктивно посегна към лявата си страна, точно под пищните си стегнати гърди. Дупка от куршум нямаше и сърцето му си тупкаше радостно. Не, че бе очаквал нещо друго. Та нали... Чакай малко... „ Гърди” ли? Женски гърди!?

            Джон трескаво се опипа и остана доволен. Или поне щеше да остане доволен, ако пипаше някоя млада жена, или дори някоя застаряваща жена. Изобщо каквато и да било представителка на женския пол, но не и самия себе си!

            Много предпазливо инспектира онази област, за която добре възпитаните хора отбягваха да говорят и се преструваха, че не съществува. Щом се заговореше за въпросното място, обикновено се мъчеха всячески да сменят темата на разговор, заливайки събеседниците си с ненужна информация за нещо съвсем различно. Говоря  за онова място, което не трябва да се назовава. Онова дето се намираше между бедрата на Джон, които  бяха станали доста по-женствени, обезкосмени и приятни на допир. Новите му бедра нямаха нищо общо със старите. В никакъв случай! Преди те бяха хърбави и грозновати, а на лявото имаше голям белег оставен му за спомен от тежка катастрофа, която въпреки че не искаше да си признае, бе причинена от него. Та именно между новите му бели и приятно оформени бедра умря и последната му надежда.

            Джон въздъхна и отметна кичур от дългата си, гъста руса коса, която упорито се опитваше да го задави. Поредната неприятна новост, с която трябваше да свикне. Никак не обичаше дългите коси. Човек трябва постоянно да се грижи за нея, да я сресва, да я мие със специални препарати и още куп други излишни житейски затруднения. За него дългата коса беше като куче, но кучето поне можеше да му носи пантофите.

– Явно в този живот ще съм жена – каза си горчиво той, със значително по-обаятелен глас, отколкото бе свикнал.

Никога до сега не му се бе случвало да бъде жена. На няколко пъти беше маймуна, два пъти – скакалец ( мъжки), веднъж – нисък дебелак, а един път – висок слабак, но жена? Никога!

Преди три живота дори беше красив, висок и здрав дъб. Имаше много време да размишлява, да цъфти и да шумоли с листа. Хубав живот беше, докато двама здравеняци с брадви не му видяха сметката. после го направиха на два стола, масичка за кафе и цял куп клечки за зъби. Оттогава не можеше да понася клечките и малките масички.

Общо взето Джон бе живял като какво ли не. Да бъде жена обаче... това беше нещо съвсем ново, плашещо и различно.

– Поне изглеждам доста привлекателно – опита се да погледне от светлата страна  на нещата – Освен ако...

Внезапна тръпка на вледеняващ ужас полази нагло по новото му тяло.

– ... Освен ако лицето ми не е неприлично грозно, плашещо дори! Като супа забравена на слънце за две седмици!

Дланите му се изпотиха, а някаква проклета буца заседна в гърлото му.

– Ами ако имам 3 очи? Или брадавица? Не – пет брадавици! Или пък ухо на челото и сребриста брада! – проплака Джон.

Трябваха му поне пет минути, докато събере смелост да опипа лицето си. С огромно облекчение и въздишка установи, че няма сребърна брада и че всичко си е на мястото – две очи снабдени с дълги мигли, намиращи се под две (за щастие) фини вежди и над чифт приятни на пипане бузи; два броя уши с приемлива форма, намиращи се точно където трябва. Имаше си и леко чипо, прекрасно оформено носле, а под него – плътни и женствени, леко нацупени устни, зад които почиваха на спокойствие два реда перфектни зъби.

Последното истински зарадва Джон. Той... тоест тя... трябваше да свикне с това да мисли за себе си в женски род. Та тя много държеше на зъбите си и във всеки един от многобройните си животи се грижеше за тях с най-голямо старание. Поне в случаите, в които имаше зъби.

– Дотук добре. – каза си тя и пое дълбоко въздух.

Огледа се, но не забеляза и следа от цивилизация. Нямаше следа дори и от нецивилизована дейност. Само зелени поля, докъдето ти стига погледът, през които лениво лъкатушеше малка рекичка. „Истинска идилия” – каза си тя с погнуса. Никак не обичаше идилиите били те истински или ментета.

На двадесетина крачки от Джон стояха няколко дървета и му се присмиваха. Да, дърветата можеха да се подиграват, а тези отвратителни брези правеха точно това! Една от тях даже я нарече безлист, смачкан храст!

– Я си гледай работата, че ей сега ще ти начупя клончетата – сопна се Джон – Малките, дори бих казала – миниатюрните ти клонки! Ако бях на твое място, нямаше да ги размахвам така гордо!

Брезата се засрами и сигурно щеше да се изчерви ако можеше. Внезапно храсталакът вляво от Джон се размърда.

– Има ли някой там? – извика тя. Опита се да прозвучи заплашително, но с този звънлив женски глас, това си беше почти невъзможно.

– Излизай веднага! – изджафка тя, този път с малко по-страшен тон, след като храстите казаха, че сред тях наистина има някой.

Храсталакът изшумоля и от него изпадна слабичко и ококорено петнадесет- шестнадесет годишно момче.

– Аз... аз... а-аз... – заекна то.

– Ти... ти... т-ти? – отвърна троснато тя и скръсти ръце.

– А-а-аз такова... – изпелтечи младежът без да откъсва поглед от нея, по-скоро от някои нейни части – Не исках... такова... в никакъв случай не съм... аз... не.... никога!

– Стига си бръщолевил! – сряза го Джон – Заболя ме главата от теб! Кой си ти всъщност?

– Такова... аз... Бил... при-при-приятно ми е. – хлапето подаде ръка, но веднага я скри зад гърба си, сякаш се страхуваше, че тя ще му я отхапе.

– Аз съм Джооеейн. Да, точно така, Джейн – “Сбогом, Джон” каза си тъжно тя.       

– Аха – отвърна Бил, сякаш изпаднал в транс.

Джейн трябваше да свикне с факта, че Джон вече го няма. Беше се разделила с онова „Y”, което я караше да си бръсне брадата и да отваря бурканчета с кисели краставички без особени затруднения.

Изведнъж я осени. Тя вече беше „тя” и нямаше абсолютно никакви дрехи! Нищо чудно, че хлапето си беше глътнало езика и се пулеше като бавноразвиваща се маймуна. Тя беше познавала подобен примат и приликите му с Бил бяха поразителни.

След кратък размисъл Джейн реши, че е твърде късно да прави срамежливи опити да прикрие по-съществените части от тялото си и вместо това се сопна на Бил:

– Няма ли да дадеш на една дама дрехи, с които да се облече или смяташ да ме зяпаш цял ден?

– О, простете милейди.

Момчето набързо смъкна горните си дрехи и ги връчи с треперещи ръце на Джейн. Тя си помисли, че зле скроените панталони и ленената риза са излезли от мода преди седемстотин, може би дори осемстотин години, но нямаше какво друго да облече. Докато се намъкваше в дрехите му, хлапето ù обърна гръб, странно решение, при положение, че я бе гледал гола повече време, отколкото самата тя се бе виждала.

– Благодаря ти, Бил. А сега ме заведи – тя го огледа за миг и продължи –до най-близкото село.

– Да, до селото, веднага, милейди. Последвайте ме, милейди.

“Милейди” – каза си тя и се ухили. Май не било толкова лошо да си жена

II

            – Пристигнахме, милейди. – каза Бил и направи нелеп поклон. Явно не беше свикнал да се кланя, защото никак не му се отдаваше, но въпреки това държеше да го прави при всеки удобен случай.

            Селото се състоеше от не повече от двадесетина къщурки със сламени покриви и гигантски дворове. Чуваше се блеене на крави и мучене на овце, или пък беше обратното? Имаше и кози, прасета, пияници и изобщо всички животни, които човек би си помислил, че има в едно уважаващо себе си село. Всички тия домашни твари създаваха тази характерна, незабравима и ободряваща, като ритник в слабините, миризма, която всички подобни места притежаваха.

            – А каква е тази голяма сграда? – попита Джейн.

            – Това е нашето кметство, гостоприемница, кръчма и заседателна зала. – гордо отговори Бил, след което добави едно „милейди” и се поклони още по-сковано от обикновено.

            Въпросният хан, кметство и каквото там още беше, всъщност представляваше скромна триетажна сграда с каменни основи и кирпичен покрив. Не беше кой знае какво, но в сравнение с жалките къщурки наоколо, си беше като  истинско произведение на някой известен и уважаван архитект.

– Майка ми е гостилничарката. – каза ухилен Бил – И кметицата, откакто баща ми почина. – добави той, вече не така захилен.

– Благодаря ти за помощта. – усмихна се Джейн – Не, не е нужно да се покланяш...

Момчето все пак го направи, след което се извини, след което отново се поклони.

– Просто ме заведи при майка си. – въздъхна тя.

– Разбира се, милейди. – хлапето не се сдържа и отново приведе глава.

– Само още един въпрос. – присети се Джейн

– Да, милейди?

– Коя година сме?

– Нима милейди не знае? – учуди се Бил – Аз... съжалявам, милейди, не исках да прозвучи така... аз... тоест... такова...

– Годината. – настоя тя.

– Да, годината... ами... 1112.

Това обясняваше доста. Грозните дрехи, които щяха да накарат всеки дизайнер да запищи и да се хвърли от най-близкия прозорец. Селската идилия, липсата на реклами, пощенски кутии... осветление... автомобили... пътища... бездомници, които си мислят, че извънземните контролират мислите им... Е, и преди беше живяла в миналото, но не и толкова назад във времето. Все пак остана доволна, че първоначалното ù предположение не беше вярно и не бе попаднала в някаква сектантска комуна. От тия, дето те карат да бачкаш по цял ден и вярват в силата на всевъзможни неща като чайници... пингвини... и така нататък...

След като влезнаха в кметство, Джейн установи, че вътрешността на сградата е поне два пъти по-неугледна от фасадата ù, което си беше доста неугледност, за която и да било постройка. Подът на първия етаж беше прогнил и осеян с петна с неопределим произход. Имаше седем маси с по четири стола; масивно стълбище, водещо към втория етаж и дървен тезгях, зад който се намираше вратата към кухнята, пред която пък в този момент стоеше ханджийко-кметицата. Джейн все още не знаеше какво има на другите етажи, но предположи, че там се намират стаите за гости и бе почти сигурна, че тази вечер ще спи в една от тях.

Майката на Бил беше колкото ниска, толкова и широка, по-прямите хора биха я нарекли „дебела”, а още по-откровените дори биха използвали по-силни и по всяка вероятност обидни думи. Джейн обаче знаеше, че това е добър знак. Някой, някога ù бе казал, че ако види слаб ханджия, значи нещо не е наред. Очите на кметицата бяха по-скоро малки оченца, черни и лъскави, те приличаха на карфици. Месестият ù нос от своя страна, сякаш хич не ги харесваше и се опитваше да стои колкото се може по-далече от тях. Резултатът – неестествено дълго носище, приличащ по-скоро на морков. Имаше ведра, успокояваща усмивка и зацапана престилка, която може би някога е била бяла – все атрибути, така характерни за гостилничарския бранш.

Джейн тъкмо щеше да се запознае с нея, когато Бил я изпревари и я представи:

– Майко, това е лейди Джейн. Лейди Джейн, това е майка ми.

– Охо, „лейди”! – ухили се още по-широко кметицата, разкривайки доста повече зъби от необходимото и заприлича на пригладнял вълк. Дебел, но все пак доста гладен вълк.

Джейн кимна, в нейните представи знатните дами не общуваха много-много с простолюдието, а по-скоро кимаха, усмихваха се и им помахваха. Явно представите на ханджийката бяха същите, защото тя никак не остана учудена от поведението ù.

– Изключително се радвам, че сте при нас, м’лейди – изчурулика кметицата – Ей сега ще донеса подходящи дрехи за м’лейдито, а и храна също. М’лейдито сигурно е гладно.

Джейн не беше сигурна какво точно да отговори, затова прибягна към вече изпитаната техника и кимна сдържано. Това явно окуражи майката на Бил, която набързо излезе от стаята. Твърде бързо за жена с нейното телосложение.

Освен нея и Бил мястото бе напълно пусто и празно. „Сигурно сега не е туристическия сезон.” помисли си Джейн.

Вратата към кухнята се открехна, колкото от нея да се подаде симпатичната глава на чернокосо младо момиче. Джейн подозираше, че останалата част от момичето се крие зад вратата. Девойката я погледна стреснато, намръщи се щом видя в чий дрехи е облечена новопристигналата, намръщи се още повече, като видя Бил и липсата му на връхни дрехи и изсъска.

– Я ела тук! – той понечи да възрази, но тя изписка истерично „Веднага!” и той хукна към нея.

Момичето го дръпна за ухото и насила го вкара в кухнята и затвори дървената врата малко по-силно и далеч по-шумно от необходимото.

– Качете се горе, м’лейди. – чу се гласът на гостилничарката, идещ някъде от втория етаж – Да ви покажа стаята, ако м’лейдито реши да остане за през нощта. Дрехите са вътре.

Джейн се качи по стълбището, което скърцаше жално при всяка стъпка. Горкото. Кой знае колко години по него бе стъпвала масивната майка на Бил, която в този момент стоеше с неувяхваща усмивка пред една от стаите.

– Влизайте, влизайте. Разгледайте. – подкани я тя – Най-хубавата ни стая, м’лейди. Ще оставя м’лейдито да се настани, ако благоволи, и да се преоблече. Дрехите са мои, носих ги като бях млада.

– Благодаря ви – отвърна Джейн – Добротата ви няма да остане незабелязана.

– Ех, че няма де, няма. – засмя се кметицата – Аз по-добре да отида да видя как върви гозбата, че м’лейдито сигурно умира от глад. Не че яденето е живо и наистина „върви” де. Не, не в никакъв случай.

– Разбира се. – съгласи се Джейн.

– Тъй де, на пилето днес му счупих вратлето. – каза ханджийката и нагледно демонстрира как е извършила деянието – Ей с тия две ръчички. Та няма да шава, м’лейдито няма от какво да се притеснява.

Гостилничарката развя зацапанат си престилка, от която се разнесоха ароматите на стотици засъхнали ястия и слезе по стълбището, което изпищя почти с човешки глас.

Джейн затвори вратата след себе си и огледа „най-хубавата стая”. Имаше малко легло със сламен дюшек, застлано с чаршаф с неопределим цвят; дървено трикрако столче, но не и маса, с която да си прави компания; зле скован шкаф,  направен навярно от едноок и еднорък начинаещ дърводелец; опушено и пукнато огледало и нощно гърне или може би супник, Джейн не можеше да бъде сигурна.

В дъното на стаичката имаше малко прозорче, което гледаше към някакви безкрайни и безкрайно скучни гори в далечината.

– Ако не друго, то поне е чисто. – каза си тя, но отново погледна чаршафа и се смръщи.

Всъщност нищо хубаво нямаше в „най-хубавата стая”. Дрехите на ханджийката в никакъв случай не бяха по-добри. Материята, от която бяха направени, беше приятна на допир, макар Джейн да не знаеше каква е точно, все пак досега не ù се беше случвало да бъде жена, а и дизайнер не беше била. До тук обаче се изчерпваха качествата на кметските дрехи. Бяха твърде къси, твърде посивели, твърде щироки и твърде проядени от твърде големи молци. Явно гостилничарката бе имала впечатляващи размери и на младини.

Джейн облече дрехите набързо и се огледа в огледалото. Определено не ù бяха по мярка и ù стояха смешно, но въпреки това тя забеляза, че изглежда зашеметително дори в тях. Това, че одеждите бяха къси и разкриваха доста голяма част от дългите ù бели крака всъщност бе плюс. Честно казано, всяко едно от предишните ù „аз” щеше да припадне само щом я зърнеше, а по-време на „дървения” ù период сигурно щеше да се вдърви дори още повече, да се самоизкорени и гътне на една страна.

С леко притеснение огледа лицето си, но остана изключително доволна от изумрудено зелените си очи, сочните устни и едва забележимите лунички по бузите и нослето ù. Усмихна се чаровно.

– Вече съм Джейн. – каза си тя на глас и си намигна – Лейди Джейн.

*   *   *   *   *

Слизайки на първия етаж, тя забеляза, че всички чинно са се строили и я чакат. Най-отляво стоеше изпъчена кметицата с вълчата си усмивка, до нея бе все така ококореният ù син, а от лявата му страна, със скръстени ръце и кисела физиономия беше чернокосото момиче.

            – Седнете, м’лейди – каза ù гостилничарката и ù посочи най-добре изглеждащата маса – Яденето ей сегичка идва.

            Джейн седна на неудобния стол, а ханджийката и девойчето се шмугнаха в кухнята. Бил от своя страна остана да стърчи на мястото си, оглеждайки се във всички възможни посоки, само не и към нея.

            – Седни. – каза му Джейн и посочи стола срещу себе си.

            – Не аз, добре съм си тук, милейди. – отвърна Бил с ужасено изражение.

            – Не се притеснявай, седни. – повтори поканата си тя, този път с нотка на раздразнение в гласа си.

            – Добре съм си тук, милейди, не ме мислете мен... аз... аз... чувал съм, че е полезно да стоиш прав... – продължи да пелтечи той и отстъпи крачка назад.

            – Сядай! – процеди през зъби Джейн и го изгледа заплашително. Това явно имаше ефект. Той изписка, подскочи и набързо се настани срещу нея.

            – Искам отново да ти благодаря за помощта. – каза тя с доста по-мек тон, а Бил примигна в отговор, нещо, което рядко правеше покрай нея.

            – Я сега да те питам, – продължи тя – къде точно се намираме?

            – Ами... на първия етаж. – отвърна той, зарадван, че знае отговора.

            – Добре, – бавно рече тя – но в кое село? Коя държава?

            – Ами в (име на село) в южната част на (име на държава) – отговори предпазливо тай, сякаш въпросите ù криеха някаква уловка, готова всеки момент да го сграбчи за гърлото и да му счупи вратлето като на пиле.

            Джейн беше живяла доста години, по доста пъти, но досега не бе чувала за подобни места. Тя знаеше, че може да се прероди не само в различно време, но и на различно място из Вселената, че дори и в друга Вселена. Това обаче не ù се бе случвало. От друга страна досега не ù се беше случвало и да бъде жена.

            Бил явно разтълкува няколкото мига мълчание и замисленото ù сериозно изражение, като нещо невъобразимо лошо и носещо неприятности. Започна да чупи пръсти, да се поти обилно и да диша тежко, а горкото му сърце запрепуска бясно из гърдите му. Във внезапен пристъп на смелост той успя да се просне на колене на земята и да проплаче жално:

            – Простете, ако съм ви обидил, милейди! Не исках, милейди! Моля ви за прошка! Моля ви!

            – Спокойно. – опита се да го успокои тя.

            – Моля ви! – не спираше да хленчи той – Не одирайте кожата ми, за да си направите пантофки от нея!

            – Няма да направя нищо подобно. – увери го тя, стисна го за яката и го изправи насила.

            – Аз наистина си обичам кожата, милейди. А и от нея ще излезнат грозни пантофи, сигурен съм! Сигурен съм!

            Джейн го разтърси силно, но тъй като и това не помогна, му заби звучен шамар. Това го накара да млъкне и върне ококорения поглед на лицето му.

            – Слушай сега – каза му тя възможно най-бавно и спокойно – Не искам да ти дера кожата, нито да ти стрижа косата, нито дори да ти подкъсявам ноктите. Изобщо не искам да ти правя нищо лошо. Ясно?

            Бил кимна объркано, без да мига. Това хлапе явно никак не си падаше по мигането.

            – Добре. – продължи тя – Искам само да си поговорим, нали?

            – Да, милейди.

            – Чудесно. – усмихна се приятелски тя – Я ми кажи сега, кое е онова чернокосо девойче, което видях преди малко? – след кратка пауза добави – Не се тревожи, и на нея не и мисля злото.

            – Казва се Мери. – отвърна той, малко поуспокоен, но с все така треперещ глас – Тя работи тук. Помага на майка ми. Чисти, готви, пере, гони пияниците, трепе плъхове... Когато нещо трябва да се свърши, тя го върши.

            – Мхм. – кимна Джейн – Работлива и способна млада жена. Сигурно много помага на майка ти.

            – Много.

            – А вие двамата...?

            – Какво ние двамата, милейди? – попита озадачено Бил.

            – Е, нали се сещаш...

            Явно не се сещаше и паниката отново започна да го обзема.

            – Харесвате ли се? – попита тя направо.

            – Харесваме се, предполагам. – отвърна той – Тя е тук от доста време и...

            – О! – възкликна той – Вие имате предвид дали се харесваме. Не, не и по този начин. Ние – не! Тя никога не би ме харесала, милейди.

            – Аха. – подсмихна се тя. – Е, може пък просто да не си забелязал.

            – Едва ли, милейди. – поклати глава той – Като се замисля, тя не само така, но и по никакъв начин не ме харесва.  Изобщо не може да ме трае. Все ми се кара и ми крещи.

            – Кой знае, може да се изненадаш един ден.

            Кухненската врата внезапно се отвори и на хоризонта се появи ханджийката. Носеше голям поднос в ръце, който замалко не изпусна, като видя сина си.

            – Аз го накарах да седне. – поясни Джейн.

            Усмивката на кметицата се завърна на облото ù лице и чиниите от подноса се озоваха пред знатната ù гостенка.

            – Лучена яхния, печено пиле, пресни картофи и топъл хляб. – гордо обяви

тя.

            – Изглежда чудесно. – благодари Джейн, която направо умираше от глад. – Обаче трябва да знаете, че не мога да ви се издължа в момента.

            – М’лейдито не бива да се притеснява за това. – махна с ръка гостилничарката – Ние тука сме верни на короните.

– Короните?

            – Аха, короните, м’лейди. Та не го мислете. Ние сме радостни да ви помогнем, щом сте в нужда. Чувствайте се като у дома… тоест у двореца си.

            – Останете колкото искате. – добави тя – За нас ще бъде... как му викаха... ще бъде чист да сте тук.

            – Чест. – поправи я Бил.

– Тъй де - чест. – съгласи се стопанката – Пък ако един ден се сетите за нас, ще се радваме да изразите щедростта си.

Ханджийката се усмихна още по-фалшиво и усърдно, запърха с престилката и отлетя нанякъде, а Джейн се зае с пилето и продължи да разпитва Бил.

– Верни на короните, а? Какво искаше да каже майка ти с това.

– Ами, че сме хора на кралете близнаци, милейди.

– Аха. – повдигна вежда тя.

– И в никакъв, ама в наистина никакъв случай не сме с бунтовниците! – увери я той.

– Разбира се. В никакъв случай.

– Точно така, милейди.

Пилето беше фантастично и тя съжали, че кметицата не бе счупила вратлетата на поне още две-три. Зае се с яхнията и установи, че лучената гозба не отстъпва на пернатото животно.

– За колко време може да стигне до най-близкия град?

– Десетина дена, милейди, ако ходите пеша. С кон ще е  за по-малко. Ама ние нямаме кон, умря миналата зима. – споменът за коня го натъжи.

            – Десет дена казваш.

            – Да, милейди. – кимна хлапето – Аз обаче не бих ви препоръчал да пътувате сама.

            – И защо не?

            – Заради бандитите, милейди. И бунтовниците, и вещицата от гората.

            – Вещицата? – повтори невярващо тя.

            – Аха, пък и вълци има, и мечки, и горски таласъми, и равнинни таласъми, че дори и планински таласъми.

            – Таласъми? – още по-очудено възкликна тя.

            – Да. – кимна момчето – Пък и други страховити създания може да срещнете. Тролове разни и змейове, че дори и... зайци.

            – Зайци!?

            – Те наистина са най-ужасните твари, милейди! – отвърна Бил с адски сериозен глас.

            – В такъв случай, може и да поостана известно време тук.

            – Мама ще се зарадва да го чуе. Ще се радва и да научи, че толкова много харесвате готвенето ù.

            Джейн погледна празните чинии на масата. Дори не бе усетила кога е опустошила всичката  храна.

            – Досега не бях виждал никой да изяде толкова много за толкова кратко време. – възкликна Бил – Освен мама, разбира се.

            Джейн отново погледна празните чинии, този път нескрит ужас изпълваше зелените ù очи. Трябваше да внимава какво и колко яде, ако не искаше да се превърне в нещо, което показват по селските панаири. А тя определено не искаше това.

            – Аз отивам да си легна. – обяви Джейн и се прозя, за да подкрепи думите си.

            – Разбира се, милейди. Лека нощ.

            Бил се зачуди кой би си легнал да спи по светло, но си напомни, че лейди Джейн е „лейди”, тоест можеше да прави каквото и когато си поиска. А точно в този момент тя искаше  да се просне на сламеното легло и да заспи дълбоко. Точно това и направи. Не успя да я събуди нито лаят на кучетата, нито  тропотът от копитата на конете, пристигнали в селото през нощта. Човек би си помислил, че когато бунтовниците вързаха краката и ръцете ù и я метнаха на гърба на една едра бяла кобила на име Едратабялакранта, Джейн няма как да не се събуди, но и това не смути непробудния ù сън. Все пак  - „Прераждането си е изморителна работа” бе казал великият... както и там да му беше проклетото име.