Джон Войд беше хубав мъж. Висок и строен, въпреки годините си, мускулите му все още опъваха леката памучната риза, докато се чешеше по темето. Този досаден навик му беше останал още от студентските години, когато с него изразяваше смесица от недоумение и искрен опит да схване за какво се говори, с което доста често избягваше неудобните въпроси. Въпреки че надхвърляше четиридесетте, Джон все още имаше гъсти руси къдрици, които държеше късо подстригани, за да не му пречат, докато работи във фермата, а сините му очи продължаваха да вълнуват женските сърца, когато се насочеха към тях в комплект с усмивка. Кожата му не беше червендалеста като на повечето блондини, а напротив – имаше лек бронзов загар, което го правеше още по-привлекателен. Джон си знаеше, че е хубав. Знаеше го и жена му – Марта. Бяха заедно от петнадесет години и резултатът от щастливия им брак щъкаше около тях – две двойки близнаци с десет години разлика.

 Джон стоеше на оградата на фермата си и гледаше на запад, слънцето тъкмо залязваше и житата, точно преди жътва, блестяха като златни. Вятър нямаше никакъв, но нямаше и нужда, днешният ден беше неочаквано прохладен. Дар от бога, в това толкова задушно лято, помисли си Джон. Дано скоро да завалеше - земята имаше нужда от вода. Джон дъвчеше някаква тревичка и наблюдаваше. Отдавна се беше свикнал да не мисли, когато остане сам. В началото, когато беше млад, мислите му не го оставяха неспокойствие – винаги разсъждаваше върху нещо, някаква ситуация, проблем, нещо, което е прочел или което е видял. Защо, как, кой, къде. Въпросите не го оставяха намира. Родителите му бяха решили, че има проблем с концентрацията и го водиха на психолог. После си измислиха хиперактивност. Последва биполярно разстройство. Но не, на Джон му нямаше нищо, беше казал докторът, просто много мисли.

 И родителите на Джон се задействаха – американски футбол, баскетбол и плуване. Не му оставиха и една свободна минутка, за да мисли. С мислене, доникъде няма да стигнеш, моето момче, редеше баща му, само действие си трябва. Я се виж какъв си здравеняк, срамота е да не спортуваш. Джон нямаше против да тренира, спортовете му се отдаваха, срещаше нови хора, посещаваше нови места и откри неизчерпаем източник на нови неща за разчепкване. Започна да носи вкъщи някакви медали, които толкова радваха родителите му, че те съвсем забравиха да проверяват Джон дали не мисли прекалено много. И изведнъж всички бяха доволни.

 Джон не беше асоциален – напротив, лекият му и слънчев характер привличаше хората, а вроденото му чувство за справедливост убиваше всяка завист от страна на другите. Имаше си приятелка – Стейси, мило момиче, чиято единствена мечта в живота беше да се омъжи. Джон обичаше да прекарва време с нея, тя не говореше много – на нея й стигаше да го гледа и да си представя кои негови черти биха наследили бъдещите им деца,  и когато бяха заедно, той можеше спокойно да се отдаде на мислите си. Стейси просто го предразполагаше.

 Джон въобще не планираше да ходи в колеж, стигаше му гимназията, а след това щеше да помага на баща си във фермата, евентуално щеше да се ожени за Стейси. Но съдбата му беше отредила друго, успехите в спорта му донесоха спортна стипендия. Ако зависеше от Джон, той щеше да я откаже и да продължи живота си по старому, но родителите му скочиха и заявиха, че не можело току-така да се откаже спортна стипендия. Като му са я дали, ще си я ползва - и тъй Джон трябваше да напусне родният Канзас и да се отправи към мрачния и ветровит Чикаго. Поне Илинойс беше през един щат. Джон си събра нещата в един много малък куфар и замина за Чикаго. Чакаше го нов живот. 

 Първите две години минаха много леко. Спортът му се отдаваше без много усилия, а ученето също вървеше. Джон беше от онези хора, които не обичат да си губят времето с глупости, затова учеше качествено и за кратко, за да може след дългите тренировки да му остане все някакво време за мисли. Джон все още не беше спрял да разсъждава, но от това на пръв поглед нямаше никакъв резултат през последните години. Беше му като тайно хоби, което не обсъждаше с никого. Не го беше страх, че ще му се присмеят, а по-скоро че няма да могат да водят интересен разговор. Затова Джон си мислеше сам и се наслаждаваше на спокойствието, което го обземаше. Беше решил, че това е неговият начин да медитира.

 Две години минаха, няколко приятелки се смениха, компанията му от спортисти го водеше постоянно по някакви партита, на които Джон никога не отказваше, но вече нямаше търпение да завърши и да се прибере в родния Канзас, където да поеме фермата на баща си. Твърде много шум имаше в Чикаго, пречеше на мислите му понякога. Връщаше се вкъщи само по празниците, родителите му и дума не даваха да се спомене да се върне през ваканцията, настояваха да си намери някаква работа и да се развива. Щеше да е първото момче, завършило университет във фамилията от прекалено много време. Вече си представяха как ще показват снимката на роднини и благородно ще подминават, все едно, че не са видели, завистливите им цъкания с език. Джон беше единствената радост на родителите си.

 Когато започна лятото след втората година, Джон реши, че не иска пак да прави бургери или да забърква коктейли за неприятни типове по незаконните барове, затова си намери работа в градската библиотека. Нямаше да прави почти нищо почти по цял, защото още по онова време в библиотеките нямаше много хора. А това означаваше, че щеше да има ужасно много време, за да мисли, тъй като и всички, които познаваше, се връщаха по родните си места. Сбогува се с приятелката си, която плака толкова много, сякаш не се прибираше за лятото, а отиваше на война, изпрати и съотборниците си и остана сам.

 Работата в библиотеката беше точно такава каквато очакваше – тишина, еднообразие и много свободно време. Виждаше как жените, които работеха в библиотеката, го гледаха, но вече беше свикнал. Повечето жени го гледаха така и стига да не го занимаваха, щеше да е доволен. Две седмици Джон се наслаждаваше на сбъднатата си мечта, когато при него не дойде новото момиче, също студентка в неговия университет и също наета на работа в библиотеката. Двамата трябваше да работят заедно. Джон усети някакво слабо пропукване в плановете си. Скоро то се превърна в пропаст – момичето не спираше да тартаниса по цял ден. Говореше за какво ли не и не оставяше Джон намира и за секунда. Мина се цяла седмица, толкова успя да издържи преди да продума.

 Беше един горещ задушен вторник и в библиотеката не се дишаше, Джон размахваше вяло някакви бланки за заемане на книги пред лицето си и се опитваше да задържи изражението на заинтересованост на лицето си. Джейн не млъкваше. Джон за секунда си позволи да спре да я слуша и си представи как открива перпетуум мобиле-то, свързано с гласните й струни, и прерязва кабелите. Усмихна се неусетно.

 - Не ме слушаш! Джон, защо не ме слушаш? – Джон усети как се засрамва, винаги трябва да слушаш, когато хората ти говорят, дори и да е досадно, го беше учила майка му. Понечи да се почеше по темето и да се усмихне срамежливо, за да му се размине, но Джейн го спря с ръка – не на мене тия. Въобще не ми действат. Защо не ме слушаш?

Джон се затрудни, в редките случаи, когато някой го хванеше, че не го слуша, почесването вършеше идеална работа, но сега Джейн ясно му беше заявила, че тези не й минават. А Джон не обичаше да лъже, затова въздъхна и каза:

 - Защото много говориш, а аз имам да правя друго нещо.

- Че какво друго нещо имаш да правиш? Трябва да стоиш тук по цял ден и да даваш заемни карти и толкоз, а понеже хората се избиват в библиотеката, това се случва около три пъти дневно.

- Ами... няма значение.

 - Напротив - има, ако ми кажеш и е интересно, може и аз да го правя, все пак ме чакат още два месеца тук, а не е като да нямаме свободно време.

- Е... не е интересно.

- Това можеш да ме оставиш сама да го реша.

Джон не беше разсъждавал някога дали и на кого за пръв път ще сподели кое е любимото му нещо за правене. И въпреки че не беше мислил за това, Джейн определено не беше най- подходящият човек. В този момент Джон беше поставен пред небивала дилема – да излъже за пръв път в живота си или да каже истината, което пък също не искаше да прави. Накрая навикът взе превес.

 - Ммм, аз мисля. Това правя и ти като говориш ми пречиш, защото трябва да те слушам. Затова мълчи от време на време, моля те. – Джон зачака реакция, очакваше някакъв нов словесен бълвоч да се изсипе отгоре му, но за негова изненада, Джейн го погледа замалко, след това му се усмихна и се обърна на другата страна. Не проговори до края на деня. Нито на следващия ден. Нито на по-следващия и така до края на седмицата. Идваше, кимваше му с глава, сядаше до него и гледаше насам-натам из библиотеката по цял ден. Понякога ставаше да се разхожда, но не издаде ни един звук цяла седмица.

 В началото мълчанието й му подейства облекчаващо, но после започна да се чуди защо мълчи. Та ако съдеше по това, което беше научил досега, за нея говоренето беше като дишането. А сега мълчеше като пукал. След като мина цяла седмица и Джейн не обели ни една дума, Джон изчака нетърпеливо почивните дни и отиде на работа десет минути по-рано. Джейн дойде на време, кимна му за здрасти и седна на стола до него. Извади една кръстословица и започна да я решава. Мълчаха си заедно половин час и дотам стигна търпението на Джон:

 - Защо мълчиш? – минаха няколко секунди преди Джейн да си попълни думата и да го погледне.

 - Нали искаше да мълча?

- Е, да... ам...

- Ами ето, мълча си. – Джейн му се усмихна мило и загледа пак кръстословицата, Джон не забеляза и намек за обида в усмивката ù, всъщност беше много хубава усмивка – пълните ù устни се разтеглиха и разкриха съвсем малко от белите ù красиво подредени зъби. Джон се смути и отново се замисли. Денят мина безшумно. Никой не дойде да поиска заемна карта, всички сигурно бяха отишли на езерото. Джон се прибра и спа неспокойно цяла нощ. Рядко му се случваше.

На другия ден отново отиде по-рано, Джейн дойде навреме, усмихна му се както вчера и извади кръстословицата. Отново мина половин час и Джон за пръв път в живота си попита някого:

 - Искаш ли да си говорим?

Сякаш по сценарий, Джейн отново попълваше някаква дума и когато чу гласa на Джон, за миг моливът драсна встрани. Джейн остави думата непопълнена.

 - Хайде да си говорим.

В началото разговорът беше леко неуверен, но набра сили и цяло лято не секна. Влюбиха се. Джон и Джейн. Лелите в библиотеката започнаха да я гледат малко лошо, но иначе много им се радваха. Джон се влюбваше за пръв път в живота си и не разбра какво искаше да му каже Джейн с нейното „за пръв път по този начин”.

 Бяха толкова щастливи, че на някои хора чак им ставаше лошо да ги гледат, но това беше само защото тайничко завиждаха. Истината беше, че Джон и Джейн бяха излети като по калъп един за друг. Той – едър, спортен тип със светлоруси къдрици и искрящо сини очи и тя – средно висока налята точно, където си трябва, с дълги медени коси и зелени очи. Ако Стейси ги беше видяла някога заедно, щеше жива да я одере, че ще му роди по-красиви деца от нейните.

 Любовта им беше кротка и обсебващо тиха, не я натрапваха никому, но тя дискретно се шмугваше между разтворените им устни, в блясъка на очите им и в енергията, с която вършеха всичко. Нямаше човек, който да не я усети. Дали вървяха хванати за ръце, или просто седяха в парка и се наслаждаваха на отиващото си лято, нямаше значение. Беше невъзможно да пропуснеш това, което се случваше между тях.

 Уви, годината мина несправедливо бързо и ето, че Джон завършваше и трябваше да се върне в Канзас. А Джейн не можеше да прекъсне образованието си точно преди края. Една година, какво толкова. Лятото Джон отново си намери работа в библиотеката и удължиха щастието си с още няколко месеца. Но най-омразната есен в живота на Джон настъпи и той трябваше да се върне в Канзас. Родителите му вече изнемогваха от фермерската работа и имаха нужда от сина си. Една година, какво толкова.

 Подгониха се писмата. Две всяка седмица. Вторник, защото тогава си бяха проговорили за пръв път и събота, защото Джон ходеше на църква и пишеше по време на проповед. Родителите му цъкаха недоволно с език. Минаха се месец-два и Джон поиска да отиде да види Джейн.

 - Не – заинати се майка му – къде ще ходиш да я гониш тая? И какво като отидеш сега, ще се видите за два дни и толкоз, тя, ако те обичаше, колкото казва, щеше да прекъсне университета и да дойде тук с теб. За какво ù е на една жена университет. А и сега никъде не можеш да ходиш, трябва да сеем.

Наистина трябваше да сеят, затова Джон остана. На Коледа щеше да отиде, така го беше решил. А до Коледа имаше само още месец. Вече беше натрупал цяла купчина писма, които препрочиташе преди да си легне. По едно на вечер, за да не свършат прекалено бързо.

 Дойде Коледа и Джон отново стегна багажа си, но този път го спря Джейн – трябваше да се прибира при родителите си за празниците, а той не можело да отиде у тях, защото не било прилично. А и толкова малко им оставаше! Само още девет месеца и ще са заедно! Джон отново преглътна, замълча си и зачака.

 Писмата започнаха да се разреждат – вече пристигаха две на седмица и половина, а той вече знаеше всички стари наизуст. Майка му проваляше всеки опит да отиде до Чикаго – сега нямаме пари, не може, ще ни идват гости, виж, баща ти е болен и не се справя сам. Минаха още четири месеца и писмата вече идваха по едно седмично.

 В края на пролетта на Джон вече му беше дошло до гуша да се съобразява с болния си баща, който вече беше на легло и с майка си, която постоянно мърмореше, затова си стегна багажа и замина за Чикаго. Но във влака го застигна телеграма – „Баща ти почина”. И Джон се върна.

 Зае се с погребението на баща си, започна да се грижи за майка си и за фермата. Постепенно спря да отговаря на писмата на Джейн. Работата стана толкова много, че нямаше време дори да ги прочита, затова ги събираше в една кутия, скрита дълбоко под леглото. Мина лятото, есента – още по-мъчителна от миналогодишната, някак се изтърколи и зимата затрупа всичко под невиждана досега снежна покривка. Остави чувствата да отлежават до пролетта. Когато писмата спряха да идват, Джон прибра и последното неотворено в кутията. И без това се беше напълнила. Майка му, вече съвсем съсипана след смъртта на съпруга си, живееше самотно в своята стая без да се интересува от нищо друго освен домашните задължения. Но когато усети, че вече не може да се справя с тях, извика Джон и след дълъг и мъчителен разговор му заяви, че е време да си вземе жена. Джон нищо не каза, изслуша мълчаливо майка си и излезе на полето. Когато пролетта настъпи, Джон вдигна сватба, Марта беше добро и мило момиче, беше хубавка и не обичаше много да говори, а къщата светна, когато тя заживя с тях и свекърва ù я обикна искрено.

 Водиха спокоен и щастлив живот и Марта никога не разбра за кутията с неотворени писма под съпружеското легло. Беше добра съпруга и никога не поиска от Джон да си говорят, на нея не ù пречеше да мълчи. А Джон прие новия си живот и никога не възропта срещу жена си, беше търпелив и мълчалив и имаше необяснима слабост към една от близначките – съвсем различна от сестра си, тя се роди с рехаво перчемче медена коса и големи сини очи. След раждането ù Джон започна да прочита по едно от неотворените писма всяка година на рождения ù ден. Това беше единственото прегрешение към съпругата му. Джейн вече го беше отучила да мисли, така че нищо не  му оставаше, освен просто да стои на оградата и да гледа безцелно – както тя някога го беше правила преди години.

 Прибра писмото в джоба си, изхвърли сдъвканата тревичка и се запъти към къщата, чакаше го празненството по случай рождения ден на близначките.