Джон Войд беше хубав мъж. Висок и строен, въпреки годините си, мускулите му все още опъваха леката памучната риза, докато се чешеше по темето. Този досаден навик му беше останал още от студентските години, когато с него изразяваше смесица от недоумение и искрен опит да схване за какво се говори, с което доста често избягваше неудобните въпроси. Въпреки че надхвърляше четиридесетте, Джон все още имаше гъсти руси къдрици, които държеше късо подстригани, за да не му пречат, докато работи във фермата, а сините му очи продължаваха да вълнуват женските сърца, когато се насочеха към тях в комплект с усмивка. Кожата му не беше червендалеста като на повечето блондини, а напротив – имаше лек бронзов загар, което го правеше още по-привлекателен. Джон си знаеше, че е хубав. Знаеше го и жена му – Марта. Бяха заедно от петнадесет години и резултатът от щастливия им брак щъкаше около тях – две двойки близнаци с десет години разлика.
Джон стоеше на оградата на фермата си и гледаше на запад, слънцето т ...