Приказна история,специално за Катя Иванова (troia)...:)

      Имаше едно царство- господарство…А бе, какви ги говоря! Имаше една земя – малка , малка ала събрала няколко царства. В единият край – този където малките земни наноси бяха накапали като големи петна от течен шоколад, върху зелен килим живееха Джуджаните. Те бяха малки и непотребни за другите  представители човечета, но пък тяхното парче земя винаги беше най-плодородно и на него човек можеше да види големи зелки, тикви и картофи с такава големина, че пълнеха една джуджанска каручка до пръсване.

   В другият край, там където огромни скални наноси достигаха розовеещите от светлината небеса, а зеленината винаги растеше на обратно, тоест коренът във въздуха, а върха към земята живееха Големите крака или  Великаните. Та, те много ама много обичаха цветята. Винаги като полегнеха на някоя полянка, та като наведяха нос и…се чуваше едно „Смрък!” - откъсваха някое и друго листо чак с вакуум, та по-дълго да им трае аромата на топло в ноздрите. Те бяха и „любовчии” – много обичаха да пърхат с мигли, да въртят огромните си очички и да сипят сладки напевни думички…То и любовният им сезон започваше с някой напевен стих от рода:

” Обичам твоите крака големи,

огромната ти сладичка снага,

 по- често нека имаме проблеми,

че сладко да ни е и в  брачната кавга…”

     Между тия две царства имаше още едно, напълно западнало. В него само пепелища можеше да се виждат. Там Джуджаните и Големите крака понякога хвърляха увехнали зелки и цветя и те бързо се превръщаха в прах. Аз, май пак ги пише едни! Чакай да си подостря тройното перо, обковано с нокът от орел-вестоносец, че криви неща пише…Готово!

     Та, в това пепелно царство…Не, грешка! В това царство живееха троловете…Ама не гадни бе, просто хитри и хитри до просто! Деляха се, както вече сами отгатнахте на прости и на сложни. Простите бяха от онзи род, които имаха гласища като на триглав змей – крещяха и бързаха да се изкажат и покажат по пепелните си площадчета, тоест те бяха ораторите на Троло-воло-нет, така наричаха царството си. Вторите бяха така да се каже виртуозите на народните маси – от най-дебнещите свиващи, що емоцийка можеха да откраднат ту от Големите крака, ту от Джуджаните. Освен това, поради странното средно разположение на Господарството им много ги биваше да се правят ту на едните, ту на другите и често да заплитат спорове между двете напълно дружелюбни едно към друго царства. Ей от това най-обичаха да се хранят, не за друго, ми когато Великаните спореха с Джуджаните, никой не следеше кой обира тиквите и зелките и им къса тревите и дои млякото и троловете намазваха. В земите на Троло-воло-нет, ветровете все разнасяха разноцветни пепелища – къде наситено жълт, къде катранено черен или сиво неутрален…Общо взето да живееш заровен в пепелища не беше нищо лошо, но и не беше нещо, върху което ще ти расте цвете или някоя голяма тиква – от онези ярко оранжевите с дебелите издатини като брадавиците на Баби Ягите…За царството на Баби Ягите – друг път, че мастилото няма да ми стигне!

    Та по същество…И Джуджаните и Великаните, често страдаха от набезите на троловете, но всички трябваха да живеят все някак…все пак деляха едно парче земя от разпокъсаното кълбо. Не че им стигаше, но приказните герои бяха твърде много та нямаха кой знае какъв избор – налагаше се да си живеят, където са си. Често покрай споровете, които водеха заради троловете избухваше и някоя и друга любов. Че как иначе! То иска ли питане?! Като ги видиш онези ми ти яки Големи крака и киприте Джуджанки…А бе  ставаше бъркоч и половина! Та при Джуджаните имаше едно семейство, което още от джу-джу бабата(първата джуджанка, която залюбила великан) през поколение се раждаше по един джуджан – великан..Да, ама последното поколение прескочило и видиш ли сега се беше родила джуджанка – великанка.  

      Джуджанка – великанка си растеше и въобще не и трябваше да знае къде са високите скали на Големите крака или пепелните земи на тия ми ти тролове, за които бабите и джуджанки бяха написали цял наръчник – „ Тролски поразии или как да метнеш троло-воло-нет, че да падне на собствената си гърбина”. В този наръчник си имаше разни му там наричания от рода на:

   „ Тия не стига ,че са прахолясали, ми за собствено си развлечение си се заяждат и помежду си, могат да се раздвояват и разтрояват и много, много обичат да привличат вниманието върху себе си и да викат „ На-на-на! Хвани ма! …Ама не, щото си гюле!” Общо взето страдат от разни му ти там кихавици като „Нарцисна виелица” и „Злобарско-самотна остроумица”, напълно неизяснени за нас джуджаните и не срещани по нашите земи.

На друг ред с някоя закривена тиквена ластуна беше дописано: „ не само т,ва ма…я напиши, че можеш ги разпозна по мазния гласец или по ругатните…Великаните имат нежни баритони, къде ти да им мясат?”

     Общо взето нашата героиня напълно беше наясно с всички написани наричания, но и тъй като живееше до Приграничието между двете царства-господарства, често срещаше подобни екземпляри и даже преди да прочете наръчника на бабите си, можеше да подуши с наследеният Великански нос, кой се е прикрил в отсрещната купчинка пепел. Е , придобиването на тези и знания не минаха без загубата на някой и друг кичур цветна коса от джуджанската и глава, но тъй като тя по природа беше работлива и жадна за знания, нашата Джуджанка – Великанка бързо се научи накъде летят перата на орлите и кога не се взима мишка-песнопойка и то, особено ако е избрана за вечеря на такъв орел.

Минаха си годините. Порасна нашата героиня и стана мома. Веднъж, както си ходеше пак по Приграничието взе, че чу подсмърчания и вайкания. Една група от Големите крака се заблудила, та се подлъгала по троловете. Скарали се и накрая онези ми ти хаймани, като се раздвоили и разтроили така ги оплели, че се събудили обрани и зарити в пепелищата. Че даже и Великанка подмамили да ги последва в дълбоките пепелища. Е, то това не им било за пръв път. Та, само челата, очите и носовете на великаните стърчали навън. Рискувала нашата героиня и не само ги изкопала от пепелта, но и ги нахранила със зелника от торбата си и сладка печена тиква. Да, ама сред групата имало и един Великан – Джуджан и той така си се влюбил в нашата Джуджанка – Великанка, че и изръмжал почти веднага:

   „ Я те взимам и толкоз!”

   Ама и Джуджанка си го харесала, та му пристанала. Заживели си добре. Че как иначе?! Когато две чисти сърчица си танцуват на една вълна, каквато и пепел на цвят да им хвърляш – все си е тая, ще се отрият и ще се намерят. Ама се отплеснах, та…от време на време Джуджанка ту ставала великанка, ту пак се смалявала, а Великанчо-Джуджанчо правел същото като нея, та винаги да са на едно ниво на очите. Така е с  влюбените , искрено обичащи се и уважаващи се добри, приказни герои….Троловете ги хванало яд, че Джуджанка –Великанка им развалила  веселбата и макар тя да не им мислела лошото и да не им обръщала внимание, все се опитвали да и напакостят, че чак и сложните тролови величия се пробвали…Ала ми свърши мастилото. Пък и вече ви е време да си лягате!

    -  Ма, бабо Великанке, искаме цялата история!

   - Не може! Хайде по леглата, че мама Джуджанка - Великанка и татко ви Великанчо – Джуджанчо си идват! И като ви видят още будни и мен ще накажат, че ви разказвам страшни приказки от Разпокъсаната земя.