Дневникът на едно излекуване- част 13, последна
42
Той ме чакаше на автогарата. Спуснахме се един към друг като “жадни араби към оазис”. (Сравнението бе от един автор, чийто хумор много ми допадаше. Трябваше да светна и Марти за него, сигурна бях, че ще го хареса.)
Погледите, които ми хвърляше, докато шофираше из окончателно лудналия град, караха стомаха ми да се превърта по един особено приятен начин. Нямах търпение да стигнем вкъщи, мисля, че и той също.
За първи път сякаш забелязвах колко много светофари има в скъпата ни столица! Фактът, че бяха буквално на всяка крачка, ми изглеждаше абсолютно недопустим! Интересно, правеше ли изобщо кметството нещо по тоя въпрос?!
43
Справях се все по-добре.
Доскоро животът ми беше низ от глупости и пълна липса на интерес към някакво си бъдеще. Образованието си бях завършила, да - по инерция, но не то ми беше помогнало да разбера себе си. А кой знае, може пък да е било важна брънка във веригата, довела до днешния ден.
Дали онова се беше случило в ...